poli_g написа:Дали пък ако представя годни доказателства, че съм бил на крачка да продам този имот, а в резултат на наложената възбрана ми е провалена сделката няма да успея да осъдя СИ?
тц! и ти е ясно защо.
Отделно, искаш да се разпоредиш?- хихих- отпада несеквестируемостта

.
Останалото вече го коментирах, но ако настояваш- след вечеря ще повторя, освен ако някой не е отговорил до тогава.
Моме, моме много обичаш да изопачаваш нещата и да се сучеш, ама ....
Тя несеквестируемостта може и да отпадне, ама сделката си е сделка и вредите ще са си вреди. Какъв ще е резултата не знам. Може пък и да не е баш такъв, какъвто го мислиш
А за спора по конкретния казус аз становището си няма да променя. Ето ти и едно решение на ВКС в който са изследвани тези въпроси. Старо е, но предвид, че и между старата и новата уредба за несеквисируемостта разпоредбите са аналогични, мисля, че цялата позиция на ВКС си е напълно относима, пък съм напълно съгласен и с аргументацията.
Твоята теза на мен ми звучи точно като разсъжденията на Цветанов в НП - дай ние да окошарим някой пък тогава ще събираме доказателства, ще анализираме и ще преценяваме дали е виновен
РЕШЕНИЕ № 69 ОТ 10. I. 1967 Г. ПО ГР. Д. № 2120/1966 Г. НА I Г. О.
Върху несеквестируем с оглед разпоредбите на чл. 339 ГПК недвижим имот не може да се налага възбрана за обезпечаване на интересите на взискателите.
Чл. 339 и 343 ГПК
Решението, на което се иска преглед, е било постановено по жалбата на М. С. К. от гр. С. - длъжник по изп. дело № 200/1966 г. на съдебния изпълнител при С. народен съд против отказа на същия съдебен изпълнител, отразен в резолюцията му от 26. VIII. 1966 г., да вдигне възбраната, наложена върху имота му поради това, че съставлявал единствено за семейството му жилище. Народният съд с това решение признал.за правилен отказа и потвърдил действията на съдебния изпълнител. Приел, че въобще не следва да се проверява в случая дали имотът е единствено жилище за семейството на длъжника, тъй като още липсвали опис и продажба, а налагането на възбраната било само обезпечително, а не изпълнително действие.
Действително възбраната има съответен обезпечителен ефект за правата на кредитора. Тя може да бъде наложена и по реда на чл. 316 ГПК за обезпечаване на иска на този кредитор, но може да бъде наложена и по реда на чл. 324 и 343 ГПК като обезпечение възможността на този кредитор да се удовлетвори чрез опис и продажба на възбранения имот. В последния случай тя е израз на разпореждането на съдебния изпълнител, по силата на което недвижимият имот на длъжника се заделя от имуществото на последния с предназначение за принудително удовлетворение на взискателя. Това действие се върши въпреки волята на длъжника и принуждава последния да не се разпорежда вече с възбранения имот, докато взискателят не бъде удовлетворен било чрез продажбата му, било чрез друг способ на погасяване на вземането. Затова то представлява принудително изпълнително действие, макар и непосредствено чрез него взискателят да не се удовлетворява. То е начално принудително действие, насочено към конкретен недвижим имот на длъжника, целещо да доведе до удовлетворение на взискателя след принудителната му продан. Щом с възбраната се цели такова удовлетворение, нейното извършване не се оправдава с нищо в случаите, когато по силата на закона не могат да се извършат следващите действия, чрез които да се достигне до такова удовлетворение. Безпредметно е обезпечаване на това, което въобще не може да се извърши. Затова независимо дали ще се третира възбраната в случая като редовно принудително действие или като обезпечаващо такива действия, щом описът и продажбата на този имот не са позволени, то и самата възбрана следва еднакво да се третира като непозволена. По тези съображения следва да се признае, че неправилно се приема от народния съд, че било безпредметно да се провери дали имотът, предмет на възбраната, е единствен за семейството на длъжника или не. Наистина в известни случаи, макар и имуществото да е обявено от чл. 339 и сл. ГПК за несеквестируемо, длъжникът по свой почин може да пристъпи към продажбата му. В такива случаи наложената въпреки забраната на чл. 339 ГПК върху него възбрана или запор биха обезпечили удовлетворението на взискателя. Но такива запори и възбрани не биха имали за предмет да обезпечат опис или продажба на възбранените или запорирани, а ще целят обезпечаване удовлетворение чрез посягане върху средствата, добити от доброволната продажба на тези имущества. Това би значило да се признае на възбраната или запора върху собствените на длъжника вещи правно действие на запор върху негово вземане от бъдещи продажби на тези вещи. Това не би могло да стане поради това, че сам законодателят различава възбраната на недвижим имот и запора на движимости от запора върху вземания на длъжника по форма и правни последици на изпълнителното действие. Технически възбраната се извършва по реда на чл. 343 ГПК и има за последица да забрани разпореждането на длъжника с възбранения имот; запорът върху вещите се извършва по реда на чл. 344, ал. I ГПК, а на вземанията - по реда на чл. 344, ал. III ГПК. Запорът на вземането се съобщава и на длъжниците на длъжника и ги задължава да не плащат на първия и пр. Такова отъждествяване на възбраната или запора на вещите със запор върху вземанията на длъжника от доброволна продажба на същите вещи е незаконосъобразно. Едно разширително тълкуване на закона за обезпечаването на интересите на взискателя при наличието на чл. 339 и сл. ГПК, които целят да запазят интересите на длъжника, е неоправдано. Ако длъжникът по своя воля пристъпи към ликвидация и на това, което законодателят счита, че е необходимо за съществуванието му това ще бъде по изключение и няма никаква пречка за взискателя да иска налагането на запор върху вземането му. Докато обаче няма такава продажба, наложените възбрани или запори върху имоти по чл. 339 и сл. ГПК не се оправдават с нищо. Като всяко друго изпълнително действие следва да се приеме, че по силата на този текст и те са еднакво непозволени. Народният съд, като е приел противното, е допуснал съществено нарушение на казания текст.