Чл. 133 ГПК

[T.Dimov]

Колеги, реших да споделя с вас следната ситуация, и да потърся съдействие.

Иск енти член от ЗЗД. Ответникът прави общо възражение за неоснователност. Първоинстанционния съд уважава искът. Едва във въззивната жалба ответникът /вече жалбоподател/ прави конкретно възражение, основателно. Въззивния съд отменя решението като в общи линии основава решението си изцяло на това възражение.

Въпросът мие е, без да изпадаме в конкретика, според Вас налице лие е в този случай преклузия по смисъла на 133 от ГПК /предложение 3-то ако мога така да кажа/ за направеното възражение от страна на ответника - жалбоподател, при положение, че същия не е конкретизирал такова възражение с отговора на исковата молба, и ако да, моля за малко практика в тази насока ако разполагате с такава.

Благодаря предварително.

[fani_i]

Само на възражението ли основава въззивната инстанция решението си или на доказателствата, представени в първата инстанция? Все пак, твърденията и възраженията на страните не следва да са основа на решението и в този смисъл това че е било общо, не означава, че доказателствата не са били в посока към отхвърляне на иска. Много е малко наистина информацията, която подавате и е възможно да излагам грешни разсъждения. Поне (ако това няма да Ви е пречка от каквото и да било естество) посочете дали възражението е отправено във връзка с вече представени по делото доказателства, правно или по фактите е...?

[T.Dimov]

Възражението е основателно, като цяло доказателствения материал е в подкрепа на това възражение, но именно това възражение не е направено с отоговора, нито по време не съдебното дирене.

[Melly]

Ако възражението е от категорията на правопогасяващите, мисля да е допустимо да се предяви за първи път пред въззивната инстанция.
(Конкретиката е доста неясна, та налучквам все пак )

Преклузията на правото по 133 е във връзка с възражения на ответника по фактическите твърдения относно претедираното право, докато възражение да погасено по давност право или погасено по давност вземане са възражения относно титулярството на самото право, чиято защита се търси с процеса.

[fani_i]

Според мен, ако възражението не е фактическо, а е правно и свързано с доказателствата, приети на първа инстанция, не е пречка да бъде отправено на втора инстанция. Още повече, както сам казвате, множеството доказателства са в тази посока. Ако съдът отиде в крайността да преценява допустимостта на правно възражение (допускам да е такова) след преклузивен срок, но да не съобрази изводи от събраните доказателства, то излиза, че е достатъчно само да си наведем твърденията и възраженията - навреме - и да чакаме. Едва ли такова правосъдие искаме...
По-скоро ми се струва, че щом въпросното възражение се подкрепя от доказателствата, то съдът се е обосновал с тях, а не просто с възражението. Основателно е било, както и сам казвате, не само по себе си, а именно заради еднопосочните с него доказателства, които съдът все пак не би следвало да игнорира.
Доколкото наистина не разполагам с информация за конкретния казус, разсъжденията ми са по-скоро теоретични, но каквато и да е конкретиката, считам, че водещото все пак са доказателствата, оттам и разсъжденията ми.

[svettoslav]

Здравейте!
По случая съм на по-различно мнение.Мисля,че законът не прави разлика от правни и фактически възражения.Щом не е взето отношение навреме,то не може такова да бъде взете по-късно,без значение имаме ли доказателства в тази насока или не.Противното би означавало нищо друго,освен игнориране нормата на чл.133 ГПК.А там ясно се казва:
"Чл. 133. (Изм. и доп. - ДВ, бр. 50 от 2008 г., в сила от 01.03.2008 г.) Когато в установения срок ответникът не подаде писмен отговор, не вземе становище, не направи възражения, не оспори истинността на представен документ, не посочи доказателства, не представи писмени доказателства или не упражни правата си по чл. 211, ал. 1, чл. 212 и чл. 219, той губи възможността да направи това по-късно, освен ако пропускът се дължи на особени непредвидени обстоятелства."
Единствената възможност е пропускът да се дължи на уважителни причини,да го нарачем по-просто,щото тези особени и непредвидени обст-ва са много отнесено нещо.Какво от това,че са "непредвидени"Такова нещо всъщност просто няма.Иска да каже "непредвидими".Нещо особено,специфично,което не може да се вмени във вина и страната дори да беше направила всичко по силите си,пак не би била във възможност да възрази по този начин)относно юридически или фактически аргументи).Няма законово основание да се търси някакво разграничение,според мен.Доказателствата са друго нещо.Те подкрепят възражението,но щом страната не е имала обективни или субективни пречки да го направи-правото се преклудира.

[Гост.]

TP № 1/2001 г., т. 10

Влахов! стр. 20-21( пускам ви на лични, ако имате).
Останалото... е четене!

Преклузията по 133 много буквално тълкувате.

п.п. нямате опция да получавате ЛС. Значи ще четете.

[svettoslav]

По-скоро имате предвид Т.Р.№1 от 2000г.,а не 2001г.Само,че не става.
Това Т.Р не важи и щом възможността за възражение по отношение на каквото и да било е изпусната,край вече с нея.Мисля че имаме нов ГПК или някой още бачкат по стария,извинявайте за израза.

[svettoslav]

С един-два примера ще стане много по-ясно,струва ми се.
Допустимо ли е възражение за унищожаемост(това е правен въпрос) пред възз.съд,при положение,че не се есетил пред ПИС?
Отг.-Ами да се е сетил,казва съдът.
Допустим ли е довод за стопанска непоносимост,тъй като валял много дъжд,наводлил почвата,реколтата на 60% не се прибрала и т.н.,щом не го е направил пред ПИС(това е фактически въпрос).
ЧЛ.307 ТЗ казва,че това може да стане по искане на някоя от страните,не и служебно.
Щом не е направено-чл.133 важи.Или по-добре хич да го няма.

Правните доводи не могат да се излагат пред възз.съд щом не са направени без извинителна причина пред ПИС.Изключения са естествено тези въпроси,които съдът също разглежда-относно квалификацията на искането,но само толкова.
Правните доводи,касаещи основателността,са недопустими,щом не са направени когато е било редно-пред ПИС.
Така възз.съд ще се произнесе относно нищожността, по нищожността на съдебното решение и това е безспорно-Съдът следи служебно за валидността на С.Р и по допустимостта в обжалваната част.Но да се произнася по друти юридически въпроси,без доводи от страните,не е законно.Или пък при доводи направени пред възз. съд в разрез с чл.133 ГПК.За нищожността на сделката съм съгласен-съдът може да я констатира дори и като въззивен.Унищожаемост обаче не може според мен,щом няма допустимо искане.Съдът може да я коментира в мотивите се,но не може да я има предвид при изхода на спора,сделката не може да бъде унищожена.
Чл.133 ГПК.
П.П. С цялото невежество ще отбележа само ,че в Гр. процес,за разлика от наказателния,значително по-рядко се поставя въпроса за правилното приложение на закона.Тук спор няма-могат да се правят доводи,дори и да не се е сетил пред ПИС защото и без друго съдът следи служебно за квалификацията.Но възражения за неоснователност,в разрез с чл.133 ГПК са според мен незаконни.
Т.Р не може да дерогира тази разпоредба,по мое мнение.
Страната трябва да се грижи за интересите си в крайна сметка.

[Гост.]

По-скоро имате предвид Т.Р.№1 от 2000г.,а не 2001г.Само,че не става.
Това Т.Р не важи и щом възможността за възражение по отношение на каквото и да било е изпусната,край вече с нея.Мисля че имаме нов ГПК или някой още бачкат по стария,извинявайте за израза.

Извинен сте. Добре, че не ме нарочихте за динозавър.
И, не! По-скоро имам предвид това, което съм написала в поста си.
Че докладчик и по двете дела е съдия Бл. Пунев е истина, но че ТР № 1/2001г. е относимо( с малки забележки) към ГПК нов няма да споря излишно. Апропо и ТР № 1/2000г. също, прав сте.

п.п. Прочетох аргументът "чл. 269". Е, аз отново ще повторя- Влахов го е обяснил - ранната процесуална преклузия не е толкова ранна, и не съвсем преклудира правата на страните, дори и пред въззив.

Решението е било неправилно ( със сигурност досежно приложение на мат. закон) и с оглед събраните доказателства пред ПИС, като съобразите, че въззива е по същество- съвсем нормален изход.
Вашата логика указва, че при приложение нормата на чл. 133 следва да се санира порочно СР?!?
Съгласна съм с написаното от Фани.

[portokal]

Ми зависи какво е било възражението, т.е. зависи от това, дали без въобще да е направено конкретното възражение, служебно, съдът, първоинстанционният в т.ч., има право да вземе съответния факт предвид - стига да е установен по делото, разбира се. А освен възражението за давност аз не се сещам за други възражения, които задължително трябва да се направят, за да бъде взето дадено обстоятелство предвид (може и да има, аз не се сещам за примери).
Та: да, според мен въззивният съд най-вероятно е прав. Дори да приемем, че е силно ограничен от доводите в жалбата заради чл. 269 - възражението е направено с жалбата.
Ся, ако жалбоподателят се е сетил чак пред въззивната инстанция не просто да формулира възражение, но и да го основе на твърдяни факти, които не са доказани още в първата инстанция, те така и ще си останат недоказани заради преклузията; но явно случаят не е такъв.
Т.е. и аз - като Фани.