възражението за погасителна давност

[Гост.]

Гоше, нали знаеш, колко е спорен момента?
Не, че не си прав за практиката и правото на възражение за давност пред въззив.
Ала да те питам- там, където си направил възражението, какво?- прекратиха с определение, като недопустим иска или спора завърши с решение - отхвърля като неоснователен?
А, да - сетих се и за трети вариант- възражение за давност, постановено СР, като в мотивите е коментирано възражението, но не на това основание е отхвърлен иска, нито има произнасяне по възражението, нито е прекратено производството, а на съвсем отделно основание е отхвърлен, като неоснователен...

И аз съм чела проф. Сталев, че и съдебната практика, ала се съобразявам с практиката на нашия съдебен район.

[portokal]

Да, по отменения ГПК можеше по всяко време до края на въззивната инстанция.

[sarbijanac]

Гоше, нали знаеш, колко е спорен момента?
Не, че не си прав за практиката и правото на възражение за давност пред въззив.
Ала да те питам- там, където си направил възражението, какво?- прекратиха с определение, като недопустим иска или спора завърши с решение - отхвърля като неоснователен?
А, да - сетих се и за трети вариант- възражение за давност, постановено СР, като в мотивите е коментирано възражението, но не на това основание е отхвърлен иска, нито има произнасяне по възражението, нито е прекратено производството, а на съвсем отделно основание е отхвърлен, като неоснователен...

И аз съм чела проф. Сталев, че и съдебната практика, ала се съобразявам с практиката на нашия съдебен район.

Като неоснователен отхвърлиха иска,след направено възражение пред Въззива.Като разбира се преди това имаше едно голямо овикване защо не сме си отваряли очите на районен /макар,че на районен човека е ходил сам и за това и съда е постановил така решението си/.

Друг куриоз който съм имал пак с тая давност е възражение пред нашия съд.Съда чак с решението си определи иска като... процесуално недопустим.Аз по принцип считам,че е допустим,но неоснователен,но нека съдиите /за които се презумира,че имат знания в пъти над нас простосмъртните адвокати/ да преценяват института на давноста дали е материално или процесуално правен.

[Гост.]

Решение от 18.12.2007 г. на САС по кас. гр. д. № 240/2007 г., 1-ви с-в, докладчик съдията Бонка Йонкова

На второ място, както правилно е отбелязал въззивният съд, възражението за погасителна давност може да бъде направено за пръв път и пред въззивната инстанция, която е длъжна да го разгледа и да се произнесе по него. В този см. т. 6 от ТР № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС

Това, само за да покажа, че знам за въззива... не че правя отстъпление.

[sarbijanac]

Това, само за да покажа, че знам за въззива... не че правя отстъпление.

Е никой не е казал,че не знаеш.Аз пък неща,които за момента не ми трябват ,или не са по мои дела наистина не ги знам,пък и не се и натискам да ставам самоходна енциклопедия на правото.
Сега да си ответник наистина е малко кофти,обикновенните хора не знаят и не могат да разберат фаталните последици на чл.131 от ГПК.

[palimsest]

Сложих се в едно чудене, досежно преклузията за възражение относно давността, а сега с прочетените по-горе, на уважавани от мен форумци, и приятелското рамо от мели ... успокоих се.Прав съм бил, с изтичане на срока по 131 ... се погасява възможността за възражение относно давност.

гр. ВРАЦА, 24.03.2011г.
В ИМЕТО НА НАРОДА



Врачанският окръжен съд отделение в

публичното заседание на 18.03.2011г. в състав:



Председател:Мария Аджемова

Членове:Пенка Петрова

Мирослав Досов



в присъствието на:

прокурора секретар Х.Ц.

като разгледа докладваното от съдия Пенка Петрова

гр. дело N` 91 по описа за 2011 год.

за да се произнесе взе предвид:

Е.А.Б. *** е обжалвал решение на ВРС от 19.11.2010г., постановено по гр.д.№2167/2010г. в частта, в която е осъден да заплати юрисконсултско възнаграждение в размер над 40лв. на противната страна по частично уважен предявен против него установителен иск с правно основание чл.124 ал.1 вр. чл.422 от ГПК. Поддържа се, че решението в тази му част е неправилно. Иска се отмяната му и постановяване на друго, с което се отхвърли претенцията за разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер над 40лв. В срока за отговор въззиваемата страна е подала насрещна въззивна жалба, с която обжалва горното решение в частта, в която е отхвърлен предявеният установителен иск за сумата 1203,94 лв.-главница и за сумата от 916,17 лв.-лихва за забава, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 26.03.2010г. до окончателното й изплащане, както и в частта относно неуважената и претенция за разноски.

Пред настоящата инстанция не са сочени нови доказателства.

ВОС, като взе предвид изложените в жалбата доводи и съображения, становищата на страните по тях и събраните по делото доказателства, приема за установено следното: Жалбите са процесуално допустими. Подадени са в преклузивните срокове по чл.259 ал.1 и чл.263 ал.2 от ГПК, от страни в процеса, имащи право и интерес от обжалване и против съдебен акт, подлежащ на обжалване по смисъла на чл.258 ал.1 от ГПК. По същество: Пред първоинстанционния съд въззиваемата страна "Т. В." ЕАД, гр.В.,е подала заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК против въззивника за сумата от 2165,48 лв.-главница, представляваща стойността на консумирана и незаплатена топлинна енергия за периода 31.12.1997г.-28.02.2010г. и сумата 1070,78лв., представляваща лихва за забава върху горната сума за периода 31.01.1998г.-31.03.2010г. Първоинстанционният съд счел заявлението за основателно и го уважил, като издал заповед за изпълнение за процесните суми - №740/26.03.2010г. В срока по чл.414 от ГПК длъжникът подал възражение против заповедта за изпълнение.На взискателя е указано, че може да предяви иск за установяване на вземането си, с оглед на което е предявен настоящият установителен иск с петитум да се установи дължимостта на сумите по издадената заповед за изпълнение. На длъжника е изпратен препис от исковата молба с доказателствата на 14.06.2010г. В срока за отговор длъжникът- настоящ жалбоподател е подал такъв, който е именувал "възражение", с който е оспорил предявения иск, като е изложил мотиви, че не ползува топлоенергия, каквито мотиви е изложил и във възражението по повод връчената му заповед за изпълнение. По делото е назначена и изслушана специализирана експертиза, неоспорена от страните, възприета и от съда, която е дала заключение за дължимите от ответника пред първата инстанция суми за консумирана и незаплатена топлоенергия за исковия период и лихвите за забава върху дължимите суми. Според вещото лице за процесния период живущите във входа на жалбоподателя - ответник в първата инстанция са потребявали топлоенергия, като са били обслужвани от абонатна станция №82. За исковия период е имало разкрита партида на името на жалбоподателя. Начисляването на изразходваната топлинна енергия според вещото лице е извършвано в съответствие с изискванията на нормативната уредба на база подадената информация от фирмата за топлинно счетоводство. По делото е представен договор за споготба, подписан между страните, с който жалбоподателят признава задълженията си по издадената заповед за изпълнение и страните уговарят срокове за издължаването им. В съдебно заседание на 20.10.2010г. жалбоподателят е заявил, че се отказва от договора за споготба, който е подписал и е направил възражение,че част от вземанията са погасени по давност.

При така изяснената фактическа обстановка и събрани доказателства първоинстанционният съд приел направеното възражение, че част от вземанията са погасени по давност за основателно и уважил предявения установителен иск за сумата 961,54лв.-главница и 154,61лв. - лихва за забава, като в останалата част до пълния размер го отхвърлил като погасен по давност.

Въззивната инстанция не споделя крайните фактически и правни изводи на първата и намира, че решението й е постановено при неправилно приложение на материалния и процесуален закон. Видно от данните по делото жалбоподателят- ответник в първата инстанция не е направил възражение за давност, нито в заповедното производство- с възражението против връчената му заповед за изпълнение, нито в установения в чл.131 ал.1 от ГПК срок за отговор по предявения установителен иск в настоящето производство. Съгласно чл.133 от ГПК, когато в установения срок по чл.131 ал.1 от ГПК ответникът не подаде писмен отговор, не вземе становище, не направи възражения и ..., той губи възможността да направи това по-късно. За давността съдът не следи служебно- чл.120 от ЗЗД, поради което възражението за давност е от категорията на процесуалните права, които се преклудират, ако не са упражнени в срока по чл.131 ал.1 от ГПК, както е в конкретния случай. Нито във възражението по повод връчената му заповед за изпълнение, нито в отговора по установителния иск жалбоподателят е направил възражение, че част от вземанията са покрити от давност, при което правото му да направи това по - късно е преклудирано.

При така изяснената фактическа обстановка насрещната въззивна жалба се явява основателна и като такава следва да се уважи, като първоинстанционното решение в частта предмет на насрещната въззивна жалба се отмени и вместо него се постанови друго, с което се уважи предявения иск и в отхвърлената част, като на насрещния жалбоподател се присъдят всички направени по делото разноски. При този изход на делото първоначалната въззивна жалба се явява неоснователна и като такава следва да се остави без уважение.

Водим от горното ВОС

Р Е Ш И:
ОТМЕНЯВА решението на ВРС от 19.11.2010г., постановено по гр.д.№2167/2010г. в частта, в която е отхвърлен предявения установителен иск за сумата над 961,54 лв.- главница и над сумата 154,61 лв.- лихва за забава върху главницата и вместо него в тази му част ПОСТАНОВЯВА

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на Е.А.Б. ***, че същият дължи на "Т. В." ЕАД, гр.В. и сумата 1203,94 лв., представляваща неизплатена, консумирана топлинна енергия в обект, находящ се в гр.В., ул."А. Г."№*, вх.*, ап.** за периода 31.12.1997г.- 26.03.2007г., ведно със законната лихва върху тази сума до окончателното й изплащане, считано от 26.03.2010г. и сумата от 916,17 лв.- лихва за забава върху главницата за периода 31.01.1998г.- 31.03.2007г.,които суми са предмет на заповед за изпълнение, издадена по ч.гр.д №1142/2010г. на ВРС.

ОСЪЖДА Е.А.Б. *** да заплати на "Т. В." ЕАД, гр.В. разноски пред двете инстанции в размер на още 363 лева.

ПОТВЪРЖДАВА решението в останалата му част.

Решението е окончателно.
Председател:........... Членове:1..........

В ИМЕТО НА НАРОДА



ДОБРИЧКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в публичното заседание на деветнадесети януари две хиляди и единадесета година, в състав:



ПРЕДСЕДАТЕЛ : ДЕСИСЛАВА НИКОЛОВА ЧЛЕНОВЕ : ГАЛИНА ЖЕЧЕВА

ЕЛИЦА СТОЯНОВА



При участието на секретаря Ж.Х., разгледа докладваното от съдия Елица Стоянова в. гр. д. № 946 по описа на Добричкия окръжен съд за 2010г. и за да се произнесе, взе следното предвид:



Съдебното производство е образувано по реда на чл. 258 и сл. от ГПК, по жалба от процесуалния представител на ответника Земеделска кооперация „С.” – с. В., общ. Добричка, представлявана от Председателя К.Ж.П., против решение № 86/ 19. 10. 2010г., постановено по гр. д. № 2637/ 2010г. по описа на РС – гр. Добрич, с което е било признато за незаконно уволнението на ищеца И.Х.Г., считано от 01. 01. 2010г., извършено със заповед № 10/ 30. 12. 2009г. на Председателя на ЗК „С.” с. В. на основание чл. 325 т. 4 от КТ, и е бил отменен уволнителния акт. Постъпила е и въззивна жалба против постановеното по същото дело допълнително решение № 44/ 03. 11. 2010г., с което жалбоподателят е бил осъден да заплати по сметка на ДРС държавна такса за образуване на производството в размер на 50лв. В жалбите се навеждат оплаквания, че неправилно първостепенният съд е тълкувал нормата чл. 133 от ГПК, приемайки, че възражението за погасяване на исковете по давност е направено извън срока за отговор по чл. 131 от ГПК, страната не претендирала неговото продължаване или възстановяване, след като е била предупредена за последиците от неподаването на отговор. Според въззивника, възражението за изтекла погасителна давност представлявало средство за защита срещу основателността на иска, на което ответникът можел да се позовава и пред въззивната и касационната инстанция. Настоява решението да бъде отменено, като с ново решение по същество на спора въззивната инстанция отхвърли заявените претенции. Съответно се настоява отмяна и на допълнителното решение, с което в тежест на ответника – въззивник е възложено заплащането на държавна такса. Претендират се разноски пред двете инстанции.

Въззиваемият не е депозирал писмен отговор против жалбата в срока по чл. 263 от ГПК. Процесуалният му представител изразява становище, че решението, като валидно, допустимо и правилно, следва да бъде потвърдено, като на страната се присъдят сторените от нея във второинстанционното производство разноски.

Решение № 86/ 19. 10. 2010г. е обявено в публичния регистър на съдебните актове на РС – гр. Добрич на 19. 10. 2010г. Въззивната жалба попада в срока по чл. 259 ал. 1, вр. чл. 315 ал. 2 от ГПК. В срока по чл. 259 ал. 1 от ГПК е подадена и жалбата против допълнителното решение. Всяка от жалбите е депозирана от легитимирано лице, поради което същите са допустими.

Първоинстанционното производство е образувано по предявени от И.Х.Г. ***, против ЗК „С.” с. В. претенции за признаване за незаконно уволнението му, извършено въз основа на издадената от председателя на Кооперацията Заповед № 10/ 30. 12. 2009г., с което трудовото правоотношение между страните е било прекратено на основание чл. 325 т. 4 от КТ и за отмяна на уволнителния акт. С исковата молба е била предявена и претенция за възстановяване ищеца на длъжността „тракторист” в ответната Кооперация, която е заемал преди уволнение, който иск е бил оттеглен от ищеца и производството по същия е било прекратено. Съобразно изложените в исковата молба твърдения, трудовият договор, сключен между работника – ищец и работодателя – ответник, е бил срочен, със срок – до извършването на определена работа, без конкретизация кога настъпва извършването на последната, предвид обстоятелството, че ищецът е заемал длъжността „тракторист”. В тази връзка след уволнението му, на негово място бил назначен друг работник, изпълняващ същата длъжност. Ищецът е настоявал претенцията му с правно основание чл. 344 т. 1 от КТ да бъде уважена изцяло, като му бъдат присъдени и сторените от него разноски в процеса.

По реда на чл. 131 от ГПК, в едномесечния срок, изтичащ на 09. 07. 2010г. /видно от приложеното съобщение до страната, връчено лично на председателя на ответната кооперация/, писмен отговор не е постъпил. На 19. 07. 2010г. е депозирано писмено становище от процесуалния представител на ЗК „С.” с. В., в което е изложил обстоятелства за неподаване в срок на отговор на исковата молба – ангажираност на председателя на Кооперацията във връзка с прибирането на реколтата и лошите климатични условия и преговори между роднини на ищеца и представител на ответника за постигането на извънсъдебно споразумение, което не довели до резултат. В становището ответникът е релевирал възражение, че исковете са предявени след изтичане на давностния срок по чл. 358 от ГПК и са погасени по давност. На това основание претенциите следвало да бъдат отхвърлени.

С оглед релевираните в жалбата оплаквания, доводите и съображенията, развити от страните и ангажираните по делото доказателства, Добричкият окръжен съд приема за установено от фактическа страна следното:

По силата на трудов договор от 11. 04. 2007г., сключен между И.Х.Г. ***, представлявана от председателя К.Ж.П.в със срок – за извършване на определена работа, ищецът е заемал длъжността тракторист в ответната кооперация. Със Заповед № 10/ 30. 12. 2009г., издадена от председателя на Кооперацията, трудовото правоотношение с ищеца, считано от 01. 01. 2010г., е било прекратено на основание чл. 325 т. 4 от КТ, със завършването на определената работа, считано от 01. 01. 2010г., като препис от заповедта е била връчена на работника на 04. 01. 2010г.

В рамките на първоинстанционното производство били ангажирани гласни доказателства посредством разпит на водени от всяка от страните свидетели.

В безпротиворечивите и взаимнодопълващи се показания свидетелите И. Г. П., Г. Г. Н., Г. С. Г. и К. Х.Г., без родство и връзка със страните в процеса, са заявили, че ищецът работил в ответната Кооперация до края на 2009г. Работата на длъжността тракторист, каквато заемал И.Х.Г., била целогодишна, като през зимния период работниците ползвали платен годишен отпуск и компенсации за положен извънреден труд, като от м. 02 започвали ремонт на земеделските машини и подготовка за пролетната кампания. През 2009г. ищецът се разболял, в последствие бил трудоустроен, поради което известно време работил като пазач. След прекратяване на трудовия договор с ищеца, Кооперацията назначила на негово място друг тракторист.

По реда на чл. 176 от ГПК обяснения е дал представителя по закон на ответната Кооперация, който пред първостепенния съд е потвърдил неизгоден за него факт, заявявайки, че прекратяването на трудовото правоотношение с ищеца е поради честото му отсъствие по болест.

Въз основа на така изложените фактически данни, Добричкият окръжен съд достига до следните правни изводи:

Предявеният от И.Х.Г. ***, иск черпи своето правно основание от нормите на чл. 357, вр. чл. 344 т. 1 от КТ и представлява трудов спор между ищеца – работник и ответника – работодател, за установяване незаконосъобразността и отмяната на акта, с който едностранно е било прекратено трудовото правоотношение между страните. При извършената служебна проверка въззивният съд намира обжалваното решение за валидно и допустимо.

С оглед обхвата на въззивната проверка, индивидуализиран в чл. 269 от ГПК относно проверка правилността на атакувания съдебен акт единствено въз основа на посочените в жалбата оплаквания, Окръжният съд намира, че следва да обсъди първоинстанционното решение единствено в този смисъл.

В жалбата си въззивникът излага твърдения за неправилност на съдебното решение, тъй като първостепенният съд не приел за разглеждане направеното от ответника възражение за погасяване на ищцовите претенции по давност, като предявени извън срока по чл. 358 ал. 1 т. 2 от КТ. Видно от мотивите на първостепенния съд, възражението за изтекла погасителна давност ответникът е сторил извън преклузивния срок по чл. 131 от ГПК и не е направил искане за възстановяването на този срок. Според Районния съд, след като ответникът не е упражнил правото си надлежно и е бил предупреден за последиците от неподаването на писмен отговор и непредставяне в срок на възраженията си, то възражението за давност не подлежи на разглеждане. Тези мотиви се споделят напълно от настоящата съдебна инстанция, като се отбележи и следното: за да избегне преклузията по чл. 133 от ГПК, като санкция за процесуалното си бездействие, ответникът следва да докаже настъпването на особени непредвидени обстоятелства. Видно от подаденото от процесуалния представител на ответната Кооперация становище от 19. 07. 2010г., страната е сочила обстоятелства за неподаване на писмен отговор по реда на чл. 131 от ГПК: ангажираност на председателя на Кооперацията във връзка с прибирането на реколтата и лошите климатични условия и преговори между роднини на ищеца и представител на ответника за постигането на извънсъдебно споразумение, което не довели до резултат. Тези обстоятелства не представляват особени непредвидени такива, които страната, въпреки положената добра грижа да не е могла да избегне, а следва да се отчете, че са и неподкрепени с доказателства. В този смисъл ответникът е пропуснал да направи по надлежния ред – с отговора на исковата молба, възражението за изтекла погасителна давност, поради което правилно Районният съд е отказал да го разгледа.

Изложените от въззивника съображения, че възражението за давност, като защитно средство може да бъде употребено от ответника във всеки момент от съдебния процес, включително пред въззивната и касационната инстанция, не може да бъде споделено. В този смисъл следва да се отбележи, че Тълкувателно решение № 1 от 4.01.2001 г. на ВКС по т. гр. д. № 1/2000 г., ОСГК, според трактовката на което възражения за изтекла погасителна давност могат да се правят за пръв път пред въззивната инстанция, за да се избегне преклудиращото действие на силата на пресъдено нещо на решението по отношение на тези отбранителни средства, Окръжният съд намира за неприложимо, тъй като е постановено при действието на съдопроизводствените правила на отменения ГПК, който не предвижда настъпването на преклузии при процесуално бездействие. Процесуалният ред по действащия сега ГПК конкретизира процесуални срокове, в които страната да упражни своите права, включително и да направи правопогасяващите си възражения, след изтичането на които срокове е препятствана възможността и надлежно да заяви тези си възражения. В този ред на мисли оплакванията в жалбата са неоснователни.

При изложените съображения въззивната инстанция намира обжалваното решение за правилно.

С оглед изхода на спора, правилно първоинстанционният съд с допълнителното решение № 44/ 03. 11. 2010г. е възложил на ответника – работодател заплащането на държавна такса в размер на 50лв. на основание чл. 3 от Тарифата за ДТССГПК.

Въззиваемият – ответник е отправил искане за присъждане на сторени пред втората инстанция разноски, каквито, в размер на 240лв. платен адвокатски хонорар, следва да му бъдат присъдени.

Изложените мотиви налагат извода за неоснователност на жалбите. Обжалваните решения, като валидни, допустими и правилни, следва да бъдат потвърдени.

Водим от горното и на основание чл. 271 и сл. от ГПК, ДОБРИЧКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД



Р Е Ш И :



ПОТВЪРЖДАВА постановените по гр. д. № 2637/ 2010г. по описа на РС – гр. Добрич решение № 86/ 19. 10. 2010г. и допълнително решение № 44/ 03. 11. 2010г.

ОСЪЖДА Земеделска кооперация „С.” с. В., общ. Добричка, с ЕИК ***, представлявана от К.Ж.П.в, да заплати на И.Х.Г. ***, с ЕГН **********, сумата от 240лв. /двеста и четиридесет лв./ сторени от него разноски във въззивното производство.

Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС на РБ при условията на чл. 280 от ГПК в едномесечен срок, считано от 02. 02. 2010г.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.

ГР. София, 21.05.2010 г.





Върховният касационен съд на Република България, трето гр. отделение, в закрито заседание на 18 май през 2010 г. в състав:



ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЦЕНКА ГЕОРГИЕВА

ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ ИВАНОВА

ИЛИЯНА ПАПАЗОВА



като разгледа докладваното от съдия Иванова гр.д. №332/10 г.,

намира следното:



Производството е по чл.288, вр. с чл.280 от ГПК.

В него ВКС се произнася по допустимостта и допускането на касационната жалба на Н. Г. срещу въззивното решение на Старозагорски окръжен съд /ОС/ по гр.д. №416/09 г., с което е уважен предявеният от Г. З. срещу касатора установителен иск по чл.422, ал.1 от ГПК като е прието, че ответникът дължи на ищеца сумата от 9 000 лв. – главница по договор за заем от 12.04.06 г. и лихва за забава 2 833 лв. от падежа на задължението до завеждане на иска.

Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е допустима.

Не са налице обаче основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК- касаторът се позовава на т.2 и 3. Не сочи конкретни материално и процесуалноправни въпроси от предмета на спора, които да са решени в противоречие с практиката на гражданските съдилища без задължителен характер, приложена по делото. Дори да се приеме, че от изложението може да се извлече въпросът установен ли е по делото заемният договор за парична сума, като реален – с даване и получаване на сумата, той не е решен в противоречие с представените вл. в сила съдебни решения. В случая сключването на договора за заем на пари е удостоверено в разписка от 12.04.06 г. /като даване на сума от ищеца на ответника, със задължение на последния да я върне до 12.05.06 г. – р №517/07 г. на ВКС/ и признато в писмения отговор на ответника / на л.11 от делото на РС/, който без да оспорва получаването на сумата, е противопоставил на иска твърдения за погасяване на дълга с плащане – Р №37/69 г. на ОСГК, №875/06 г. на ВКС. Не е установил това по делото и затова искът е уважен.

Поставените във връзка с основанието по чл.280, ал.1,т.3 от ГПК въпроси сочат на необоснованост на решението, съществено нарушаване на съдопроизводствени правила и нарушаване на материалния закон - оплаквания по чл.281 от ГПК, които съдът не разглежда в това производство. Не е обосновано значението на въпросите за точното прилагане на закона с изясняване съдържанието на правна норма - сочените процесуални норми, изискващи обсъждане на всички доказателства при постановяване на решението, мотивирането му и преценка на признатите от страните факти по чл.175 от ГПК са отдавна изяснени в правоприлагането. Преклузията по чл.133 от ГПК, на която се е позовал въззивният съд по направеното по-късно възражение за нищожност на договора за заем като привиден, също е широко застъпена в практиката понастоящем. Касаторът, като ответник по иска е подал писмен отговор, с който е могъл, но не е възразил за нищожността на договора своевременно – чл.131, ал.2 от ГПК, и не може да направи възражението пред въззивния съд, на осн. чл.266, ал.1 от ГПК. Материалноправната норма на чл.240 от ЗЗД също е с ясно съдържание. Заемът за потребление е реален договор, с който заемодателят предава в собственост на заемателя пари или други заместими вещи, а последният се задължава да му ги върне. Такива са твърдяните по делото и установени от въззивния съд отношения на страните – липсват твърдения и данни за други и за банково плащане, а че сумата е получена от ответника личи от поетото от него срещу даването й, удостоверено в разписката, задължение за връщане и от твърденията му, че е погасил дълга с плащане, изложени в процеса.

Не са налице основания за допускане на обжалването и ВКС на РБ, трето гр. отд.



О П Р Е Д Е Л И :



НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Окръжен съд Стара Загора по гр.д. №416/09 г. от 20.11.09 г.

Определението е окончателно.



ПРЕДСЕДАТЕЛ:



ЧЛЕНОВЕ:

[palimsest]

В ИМЕТО НА НАРОДА



Силистренски окръжен съд, гражданско отделение, в открито съдебно заседание проведено на шестнадесети юни две хиляди и десета година в състав: като разгледа докладваното гражданско дело № 260/2009 год. по описа на СОС и за да се произнесе, взе предвид следното:

Обективно съединени искове с правно основание чл. 226, ал. 1, във вр. с чл. 223 от КЗ, и чл. 86 от ЗЗД.

Ищецът – М.Б.С., ЕГН **********,***, моли съда да постанови решение, с което да осъди ответника „ДЗИ – общо застраховане” АД гр. София, ул. „Георги Бенковски” № 3, ЕИК 121718407, да му заплати паричното вземане, което има от него, като застраховател, длъжника С.А.Х., ЕГН **********, по силата на договор за задължителна застраховка „гражданска отговорност” по комбинирана застрахователна полица № от 20.08.2003г., като собственик на МПС – автомобил „Фолксваген Голф”, изразяващо се в: главница в размера на 20000 /двадесет хиляди/ лева, ведно със законната лихва върху посочената сума от датата на непозволеното увреждане – 22.08.2003г. до 09.12.2009г. в размер на 16785.52 /шестнадесет хиляди седемстотин осемдесет и пет лева и петдесет и две стотинки/. Претендира и представени по изпълнителен лист съдебни разноски за две съдебни инстанции в размер на 2700 /две хиляди и седемстотин/ лева.

Ответника – „ДЗИ – общо застраховане” АД гр. София, ул. „Георги Бенковски” № 3, ЕИК 121718407, в срока предвиден в чл. 131 от ГПК, не подава отговор на исковата молба, не изразява становище по нея, не прави възражения, не прилага доказателства, не прави доказателствени искания. След изтичане на законово определения срок за отговор един ден преди провеждането на първото открито съдебно заседание представя молба /лист № 40 от делото/, с която прави възражение за изтекла погасителна давност по смисъла на чл. 110 от ЗЗД, чл. 392 от ТЗ /отм./ и чл. 197 от КЗ на предявения иск. Ответника не прави искания за събиране на доказателства в подкрепа на възражението си, след като е даден ход на делото по същество заявява, чрез своя процесуален представител, че поддържа същото.

Съдът, след като се запозна с материалите по делото и обсъди становищата на страните, прие за установено следното:

От фактическа страна:

Основен правопораждащ факт, от който произтичат претендираните в настоящото производство права е ПТП причинено от лицето С.А.Х., ЕГН **********, който управлявайки собственият си лек автомобил марка „Фолксваген” модел „Голф”, с рама №, двигател №, на 22.08.2003г. е причинил по непредпазливост смъртта на детето Б. Н. З., роден на ***г. За автомобила управляван от Х. е имало сключена валидна застраховка „Гражданска отговорност”, с „ДЗИ – Общо застраховане” АД, в качеството на застраховател – застрахователна полица сер. А – 00 № 123488 от 20.08.2003г. Със споразумение от 15.02.2006г. по НОХД № 463/2005г. по описа на СОС С.А.Х. е признат за виновен за причинената в следствие на ПТП смърт на детето Б.. Като гражданско правна последица от коментираното непредпазливо деяние срещу извършителя Х. е заведен иск с правно основание чл. 45 във вр. с чл. 52 от ЗЗД, ищци по който са майката на загиналото дете Н. З. Е. и ищецът в настоящото производство М.Б.С.. Активната процесуална легитимация на ищеца С. се основава на обстоятелството, че същият е биологичен баща на детето Б., макар да не е съпруг на майката и да не е припознал детето. Коментираните до тук обстоятелства са установени от съда в производствдото и обективирани в мотивите към Решение от 05.04.2007г. постановено по гр. дело № 41, по описа на СОС за 2005г., което е влязло в законна сила на 24.04.2009г. след обжалване пред всички съдебни инстанции. С посоченото решение съдът се е произнесъл по исковете на Н. З. Е. и М.Б.С., като е осъдил ответника С.А.Х., да заплати на всеки от тях обезщетение за понесените неимуществени вреди в размер на 20000 /двадесет хиляди/ лева за всеки от ищците, ведно със законната лихва върху главниците считано от 22.08.2003г. до окончателното им изплащане, както и да заплати общо на двамата деловодни разноски в размер на 2200 /две хиляди и двеста/ лева. В коментираното производство е участвал, като трето лице помагач и настоящия ответник „ДЗИ – Общо застраховане” АД. На 22.05.2009г. Н. З. Е. и М.Б.С. са се снабдили с изпълнителен лист срещу С.А.Х. за присъдените, като обезщетения суми и за деловодни разноски общо в размер на 2700 /две хиляди и седемстотин/ лева. Предвид наличие на изпълнителен титул и валидна застраховка „гражданска отговорност” „ДЗИ – Общо застраховане” АД, в качеството на застраховател е изплатило на Н. З. Е., присъденото обезщетение в размер на 20000 /двадесет хиляди/ лева вместо деликвента Х., но не и обезщетението присъдено на М.Б.С. и разноските присъдени на двамата.

С молба вх. № 94-Д-185 от 15.06.2009 г. Н. З. Е. и М.Б.С., са уведомили "ДЗИ — Общо застраховане" АД, че на 09.04.2009 г. окончателно е влязло в сила коментираното по – горе съдебно решение, според което М.Б.С. има право на обезщетение за неимуществени вреди вследствие смъртта на Б. Н. З.. С молбата се претендира изплащане на застрахователно обезщетение в рамките на влязлото в законна сила съдебно решение.

На свое заседание от 23.06.2009 г. /Протокол № 105/ ЦЗМК при "ДЗИ — Общо застраховане" АД, е разгледала горепосочената молба и е приела, че претенциите на М.Б.С. за обезщетение за неимуществени вреди и лихви и на Н. З. Е. за лихви спрямо застрахователя са погасени по давност на 22.08.2008 г., поради изтичане на 5-годишния давностен срок, на основание чл. 392 от ТЗ /отм./. Комисията е приела, че липсват данни за прекъсване на погасителната давност, спрямо застрахователя, чрез някой от способите по чл. 116 от ЗЗД. Според комисията привличането, респективно участието на застрахователя, като трето лице — помагач по гражданското дело срещу виновния водач не води до прекъсване на погасителната давност.

Горепосочените мотиви са изложени в писмо изх. № 94-Д-185 от 24.06.2009 г., с което "ДЗИ — Общо застраховане" АД, е уведомило молителите за решението си по депозираната от тях молба от 15.06.2009 г., а именно — отказва изплащане на обезщетение за неимуществени вреди на М.Б.С.. Изложените обстоятелства се установяват от изходящ от ответника писмен документ приложен като доказателство по делото, а именно писмо изх. № 0400-8 от 11.01.2010г. до Комисия за финансов надзор, управление „Застрахователен надзор” /листи №№ 63, 64 и 65/.



От правна страна:

Със свое Определение от 11.03.2010г. /лист 35/ постановено по реда на чл. 374 от ГПК, съдът е коментирал допустимостта на настоящата искова претенция, като е приел същата за допустима за разглеждане.

Разгледан по същество съдът намира иска за частично основателен по следните съображения:

Предмет на настоящото производство е правото на лице претърпяло неимуществени вреди в следствие на настъпило застрахователно събитие да получи обезщетение за тях пряко от застрахователя по застраховка гражданска отговорност. От изложената по – горе фактическа обстановка се установява, че ищецът е бил биологичен баща на детето Б. Н. З., загинало вследствие на ПТП причинено от водач управляващ автомобил за който е имало валидна застраховка „гражданска отговорност” по която ответника е застраховател. Изложените факти не се оспорват от страните, поради което и предвид събраните доказателства съдът ги намира за установени и доказани. Не се оспорва и размерът на исковата претенция, както и акцесорната такава за присъждане на лихви.

В своя защита ответникът прави единствено възражение за изтекла погасителна давност, което възражение е направено след изтичането на срока предвиден в чл. 131 от ГПК. В рамките на срока за отговор ответникът следва да направи фактическите си възражения срещу иска т.е. да се позове на правоизключващи и правопогасяващи спорното право факти. С отговора на исковата молба се преклудират възраженията, които не са свързани със служебното приложение на материалния и процесуалния закон от съда, т.е при които е нужно заинтересованото лице да направи съответното изрично волеизявление, в случая възражение за изтекла погасителна давност. Коментираното в доктрината поетапно настъпване на преклузията свързано с концентрационното начало въздигнато като принцип в новия ГПК, касае всички правни действия на страните свързани със служебното приложение на правните норми от съда, между които възражението за изтекла погасителна давност не попада, тъй като за валидността му е нужно изрично волеизявление /позоваване/ от страна на правоимащия участник в процеса. Ето защо, съдът намира, че в настоящия случай възможността на ответника да се позове на твърдяната от него погасителна давност е преклудирана с изтичането на срока по чл. 131 от ГПК, поради което съда следва да остави възражението без разглеждане и да не го взема предвид при постановяване на настоящия съдебен акт.

Като взе предвид гореизложеното, съдът намира предявените основният иск и акцесорния такъв за лихви за основателни. Безспорно се установи, че ищецът е претърпял твърдените неимуществени вреди, и по силата на чл. 226 от КЗ, има право да получи обезщетение пряко от застрахователя по валидната застраховка „гражданска отговорност” в случая от ответника, като размера на претендираната сума не е оспорен в настоящото производство. Акцесорната претенция за лихви се дължи от деня на непозволеното увреждане, а именно от 22.08.2003г., като ищецът претендира такава за периода от 22.08.2009г. до 09.12.2009г., а определения размер от 16785.52 /шестнадесет хиляди седемстотин осемдесет и пет лева и петдесет и две стотинки/, не се оспорва от ответната страна.

Съдът намира за частично основателно искането на ищеца да бъде осъден ответника да му заплати деловодните разноски в размер на 2700 /две хиляди и седемстотин/ лева, които е направил заедно с Н. З. Е. в съдебното производство срещу С.А.Х., коментирано по - горе. Съгласно текста на чл. 223, ал. 4 от КЗ, застрахователя е задължен и за разноските по дела, водени срещу застрахования за установяване на гражданската му отговорност, когато е привлечен в процеса, каквато хипотеза безспорно е на лице. От друга страна търсената сума представлява деловодни разноски направени и съответно присъдени съвместно на ищеца С. и на Н. З. Е., която не е страна в настоящото производство. В този смисъл съдът намира, че следва да осъди ответника да заплати на ищеца само половината от търсената сума, а именно 1350 /хиляда триста и петдесет/ лева, и да отхвърли иска за останалата част от сумата, като неоснователен.

Водим от гореизложените съображения съдът

Р Е Ш И:



ОСЪЖДА „ДЗИ – общо застраховане” АД гр. София, ул. „Георги Бенковски” № 3, ЕИК 121718407, да заплати на М.Б.С., ЕГН **********,***, сумата от на 20000 /двадесет хиляди/ лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди.

ОСЪЖДА „ДЗИ – общо застраховане” АД гр. София, ул. „Георги Бенковски” № 3, ЕИК 121718407, да заплати на М.Б.С., ЕГН **********,***, сумата от 16785.52 /шестнадесет хиляди седемстотин осемдесет и пет лева и петдесет и две стотинки/, представляваща законната лихва върху посоченото обезщетение от датата на непозволеното увреждане – 22.08.2003г. до 09.12.2009г.

ОСЪЖДА „ДЗИ – общо застраховане” АД гр. София, ул. „Георги Бенковски” № 3, ЕИК 121718407, да заплати на М.Б.С., ЕГН **********,***, сумата от 1350 /хиляда триста и петдесет/ лева, представляваща част от деловодните разноски сторени от последния в производството срещу С.А.Х..

ОТХВЪРЛЯ иска в останалата му част, като неоснователен.

Решението подлежи на обжалване пред апелативен съд - Варна в двуседмичен срок от връчването му на страните.

Препис от решението да се връчи на страните.
ОКРЪЖЕН СЪДИЯ:…………

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А





Апелативен съд-Варна, гражданско отделение, в открито заседание на двадесет и трети септември две хиляди и десета година в състав:



ПРЕДСЕДАТЕЛ:МАРИНЕЛА ДОНЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ:РАДОСЛАВ СЛАВОВ

ИВАН ЛЕЩЕВ



При участието на секретаря В.Т., сложи на разглеждане докладваното от съдията Ив.Лещев в.гр.д.№ 376/2010 година и за да се произнесе, взе предвид следното:



Производството е по реда на чл.258 от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на община Попово, Търговищка област, срещу решение № 16/18.05.2010 година на Търговищкия окръжен съд, постановено по гр.д.№ 74/2010 година, с което е бил уважен иска на П.Ц.С. ***, Ц.С.Ц. ***, Великотърновска област и С.Ц. ***, за заплащане на обезщетение на основание чл.73, ал.1 от ЗС в размер на 62000.00 лева за недвижим имот в гр.Попово, ул.”Отец Паисий” № 4 за периода от 01.07.1992 година до 10.01.2009 година, както и разноски по производството в размер на 3880.00 лева. Правят се оплаквания за неправилност на обжалвания съдебен акт и се иска от въззивната инстанция да го отмени и да отхвърли предявения иск, като присъди и разноски за двете инстанции.

Въззиваемите страни оспорват въззивната жалба, като неоснователна и молят апелативната инстанция да потвърди изцяло обжалваното решение.

Въззивната жалба е процесуално допустима, но по същество е неоснователна.

След служебна проверка, ВАпС констатира валидността и допустимостта на обжалваното решение, а по съществото на спора приема следното:

Тримата въззиваеми са собственици на процесния имот, включително и за периода, за който е била предявена претенция по реда на чл.73, ал.1 от ЗС, която е предмет на първоинстанционното и на въззивното производство. Това е установено с влязло в сила съдебно решение, за което между страните няма спор (гр.д. № 213/2006 година на Поповския районен съд, приложено към настоящето дело). Това решение е влязло в сила на 10.01.2009 година. От друга страна, на л.6 от първоинстанционното производство е приложено писмено доказателство, от което се установява, че на 01.07.1992 година община Попово е била поканена да върне имота на тримата съсобственици, но това тя е направила едва след влизане в сила на решението по гр.д.№ 213/2006 година на ПРС, т.е на 28.01.2009 година. За този период (01.07.1992 година-10.01.2009 година) общината е упражнявала недобросъвестно владение върху имот, тъй-като за нея не е имало основание, на което тя да стане собственик било по транслативна сделка, било въз основа на административен акт, още повече, че е безспорно, че през това време тримата съсобственици са плащали дължимите за него данъци. Следователно, презумпцията по чл.70, ал.2 от ЗС е оборена и правилно първоинстанционният съд е приложил нормата на чл.73, ал 1. от ЗС, като въз основа на назначената по делото експертиза е осъдил общината да заплати на тримата съсобственици сумата от 62000.00 лева за периода от поканата до деня на влизане в сила на решението по иска по чл.108 от ЗС. В това отношение следва да се отбележи допълнително, че недобросъвестността по смисъла на чл.73, във връзка с чл.70 от ЗС не се покрива с житейското понятие за добросъвестност, в какъвто смисъл има оплакване във въззивната жалба.

Апелативната инстанция споделя становището на първоинстанционния съд и по другото оплакване във въззивната жалба, че по смисъла на чл.133 от ГПК възражението на ответника за изтекла погасителна давност се е преклудирало щом като не е направено най-късно до изтичане срока за отговор на исковата молба. Това възражение не може да се упражни в един по-късен момент, тъй-като за давността съдът не следи служебно, а е обвързан да се произнесе само ако е сезиран от заинтересованата страна. В този смисъл е ориентирана и практиката на отделни състави на ВКС, например Решение № 67/06.07.2010 година на ВКС-ТК, І т.о. по т.д.№ 898/2009 и Определение № 527/21.05.2010 година на ВКС-ГК, ІІІ г.о. по гр.д.№ 332/2010 година. В този смисъл е застъпено и становище в доктрината ( виж Кр.Влахов, Актуални проблеми на новия ГПК, издание „Сиби”, 2009 година, стр.21-22). При това положение, позоваването на ТР № 1/2001 година, което обобщава практиката по отделни въпроси по прилагането на отменения ГПК, е неправилно.

Не може да бъде споделен и третия довод наведен от въззивника, че в случая той е владял само 72 кв.м от процесния имот, поради което и дължимата сума по иска е по-малко от присъдената.. Както правилно това е изследвал и изтъкнал ТОС, въззивникът е осъден да предаде на въззиваемите дюкян със застроена площ от 125 кв.м, а в този смисъл е и заповедта на кмета на община Попово за предаване владението на имота-л.8 от първоинстанционното производство.

По изложените съображения и на основание чл.272 от ГПК, апелативната инстанция намира, че обжалваното решение следва да се потвърди изцяло, а на община Попово да бъдат възложени направените от въззиваемата П.Ц.С. разноски по производството пред настоящата инстанция в размер на 1000.00 лева адвокатско възнаграждение..

Водим от горното, ВАпС





Р Е Ш И :





ПОТВЪРЖДАВА решение № 16/18.05.2010 година на Търговищкия окръжен съд, постановено по гр.д.№ 74/2010 година.

ОСЪЖДА община Попово, Търговищка област, да заплати на П.Ц.С. ***, с ЕГН ********** сумата 1000.00 (хиляда) лева разноски за производството пред въззивната инстанция.

Решението подлежи на обжалване пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването му на страните при условията на чл.280 от ГПК.







ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.







ОСОБЕНО МНЕНИЕ





на съдия Маринела Дончева

по в.гр.д. № 376/2010 на Апелативен съд гр.Варна





По правния въпрос настъпва ли преклузия по чл.133 ГПК на правото на ответника да противопостави възражение за погасителна давност и след отговора на исковата молба, намирам следното:

На пръв поглед изглежда, че доколкото за погасителната давност съдът не следи служебно, и с оглед нормите на ГПК, целящи да засилят процесуалната дисциплина на страните, то и правото на ответника да направи такова възражение се преклудира с отговора на исковата молба.

Изхождайки обаче от чисто защитния характер на това възражение, което по естеството си, за разлика от възраженията за прихващане или за подобрения, не води до разширяване на спорния предмет, не затруднява защитата на ищеца и не се налага събиране на нови доказателства, намирам, че няма пречка то да се заяви и в по-късен етап на процеса, включително и пред въззивната инстанция. В тази си част според мен ТР № 1/2000 не е загубило значението си. Идеята на това тълкувателно решение, постановено при действието на отменения ГПК, който макар и не със същата строгост, също налагаше ограничения във връзка с процесуалното поведение на страните, беше продиктувана от стремежа да не се отнемат неоправдано защитни средства, с които страните по начало разполагат, стига това да не затормозява като цяло процеса или да не се упражнява във вреда на другата страна. Ето защо, беше направено отстъпление от императива на чл. 205 ал.1 ГПК (отм), включително и по отношение възражението за прихващане, при условие насрещното вземане да е безспорно, изискуемо и ликвидно и да не се налага събирането на нови доказателства по него.

Израз на подобен компромис е и разпоредбата на чл.143 ал.3 ГПК, съгласно която най-късно в първото по делото заседание страните са длъжни да направят и обосноват всичките си искания и възражения и да вземат становища по твърдените от насрещната страна обстоятелства. Тази възможност е предвидена отделно от правото на ответника по ал.2 на същия текст да изрази становище и направи искания във връзка с поясненията и допълненията към исковата молба, които ищецът е направил в първото по делото заседание. Следователно, разглеждайки съпоставително двете хипотези – тази на чл. 133 и чл.143 ал.3 ГПК може да се заключи, първото по делото заседание, а не отговорът е всъщност крайният срок за исканията и възраженията на страните.

В конкретния случай възражението за изтекла погасителна давност е направено в първото заседание, поради което съдът е следвало да го зачете и съобрази при постановяване на решението си.

Допълнителен аргумент в подкрепа на смекченото разбиране на преклузията по чл. 133 ГПК е и разпоредбата на чл. 238 ГПК, съгласно която до неприсъствено решение се стига когато ответникът не е представил в срок отговор на исковата молба, но и не се е явил в първото заседание по делото, за да упражни защитата си срещу иска. Въпреки липсата на установена практика по приложението на този текст, намирам, че в него законодателят е отстъпил от идеята за преклузията, в името на това да се позволи на ответника, независимо от неподаването на отговор, да се яви в първото по делото заседание, за да изрази становището си по иска, да направи възраженията си и да посочи доказателства. Едва при проявена пасивност и на този етап от процеса, той трябва да понесе последиците на едно неприсъствено решение.

СЪДИЯ:
(М.Дончева)

№ 67



София, 06,07, 2010 год.





ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, І т.о. в публичното заседание на десети май през две хиляди и десета година в състав:

Председател: Таня Райковска

Членове: Дария Проданова

Тотка Калчева



като изслуша докладваното от съдията Проданова т.д. № 898 по описа за 2009 год. за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.290 ГПК.

Постъпила е касационна жалба от В. Д. С. срещу Решение № 143 от 14.07.2009 год. по т.д. № 278/2009 год. на Варненския апелативен съд с което е оставено в сила решението от 12.02.2009 год. по т.д. № 97/2008 год. на Силистренския окръжен съд в обжалваната му част. С нея е бил отхвърлен предявеният от С. срещу "Т Т. ;Е. иск с правно основание чл.55 ал.1 ЗЗД за сумата над 16000 лв. и до предявения размер от 29727 лв.

В касационната жалба на С. са изложени доводи за необоснованост на въззивния акт – чл.281 т.3 ГПК. Ответникът по касация „Т”Е. не изразява становище.

Касационен контрол е допуснат на основание чл.280 ал.1 т.3 ГПК за произнасяне по въпроса: Какви са правомощията на съда при преценка относно доказаността на фактите и обстоятелствата в случаите, когато ответникът е пропуснал срока по чл.133 ГПК за извършване на процесуалните действия, изброени в него.

Като взе предвид становищата на страните на основание чл.290 ал.2 ГПК и извърши проверка по законосъобразността на въззивния акт, Върховният касационен съд, състав на І т.о. приема следното:

Жалбата е неоснователна.

Предявен е иск с правно основание чл.55 ал.1 ЗЗД за сумата 29727 лв.

Искът на В. С. се основава на твърдението, че по силата на договор за поръчка е възложила на "Т Т. ;Е. да сключи от свое име, но за нейна сметка договор за лизинг на товарен автомобил с третото неучастващо л. "ТС- Л. А. ;ООД. Владението върху автомобила било предоставено на нея, а тя от своя страна го отдала под наем на трето лице. Тъй като ответникът оспорил собствеността и върху автомобила и отнел владението и върху него, С. е предявила иск за връщане на платените по договора за лизинг (в изпълнение на договора за поръчка) суми.

Първоинстанционният съд е приел за доказано плащането на 16000 лв., доколкото същите са преведени по банков път при сключването на договора за лизинг. Приел е за недоказано плащането на 12 лизингови вноски по 1000 лв. със средства на ищцата, доколкото съставените от нея 12 бр. РКО не установяват постъпването на сумите в патримониума на ответника или на лизингодателя. До същия извод е стигнал и сезираният с жалбата на С. въззивен съд. Счел е за неоснователно твърдението на ответника за допуснато нарушение на процесуалния закон – чл.133 ГПК.

Становището на настоящия с. по обуславящия въпрос, а именно, че липсва нарушение на ограничението на чл.133 ГПК относно доказаността на фактите и обстоятелствата произтича от следното:

Исковата молба е депозирана на 25.07.2008 год. т.е. при действието на ГПК-2007 год. Ответникът не е подал писмен отговор, не е направил възражения, не е представил доказателства. С

разпореждането по чл.140 ГПК от 23.10.2008 год. първоинстанционният съд е констатирал това обстоятелство и е посочил, че „Т”Е. „не е упражнил правата си по чл.211, 212 и 219, поради което той ги е преклудирал. В молба от 25.11.2008 год. проц.представител на ответника е посочил, че доверителят му не е получил препис от ИМ и доказателствата. Твърдението му в І-то с.з. по делото е било, че е не е имало залепване – чл.47 ГПК, въпреки отбелязването на връчителя. Съдът е проверил това твърдение, като в следващото с.з. е разпитан призовкаря. В ІІІ-то с.з. от ищцовата страна били са представени писмени доказателства – РКО, които са били оспорени от ответника.

Както бе посочено по-горе, именно сумите по 12-те РКО формират отхвърлената част на иска, която е предмет на въззивно и касационно обжалване. Оттук и спорът по приложимостта на чл.133 ГПК относно доказаността на фактите и обстоятелствата, въведени от ищеца.

Преди всичко, правилна е преценката на Варненския апелативен съд, че последиците от неподаването на писмен отговор не следва да бъдат приравнявани с признание на иска или на фактите по спора. Тезата на касатора се дължи на прекалено буквалното тълкуване на чл.133 вр.чл.131 ал.2 т.3-5 ГПК. Ако би била възприета тезата му, в този случай би се обезсмислила разпоредбата на чл.146 ал.3 вр.ал.1 т.3-5 ГПК, а и по-нататъшните процесуални действия. Едва след доклада по чл.146 ГПК се считат очертани параметрите на спора. Не следва законът да бъде тълкуван в смисъл, че неподаването на писмен отговор по чл.131 ГПК преклудира правото на ответника да оспори иска и обстоятелствата на които той се основава, както и да изрази становище по представените доказателства вкл. по тяхната относимост. Както правилно е посочил съставът на ВнАС, липсва презумпция, че неподаването на отговор в срок прави иска основателен, или че освобождава ищеца от доказателствената тежест по чл.154 ал.1 ГПК. Ще следва да се отбележи и това, че не може да бъде поставен знак на равенство пред различните хипотези на чл.133 ГПК. Т.е. пропускането на възможността да се направи възражение за придобивна или погасителна давност да се приравни към ограничение за становище по основателността на иска.

В конкретния случай, разходните касови ордери (РКО), материализиращи спорното вземане не са били представени с исковата молба, а по-късно т.е. при хипотезата на чл.147 ГПК, поради което по отношение на тях ограничението по чл.133 вр.чл.131 ГПК не се простира. Ответникът е упражнил правото си на оспорване по отношение на тях, като всъщност тезата му е за тяхната неотносимост към спора, доколкото нямат връзка със спорното правоотношение. Обосновано и законосъобразно е становището на състава на ВнАС, че РКО не доказват твърдяните плащания от ищцата към ответното дружество. Те сочат предаването на суми от ищцата на трети неучастващи лица за погасяване на лизингови вноски към „Т”Е. , но обстоятелството, че тези трети лица действително са предали сумите в патримониума на дружеството или на лизингодателя е останало недоказано.

Решението на Варненския апелативен съд е обосновано и законосъобразно и ще следва да бъде оставено в сила. Доказателства за направени по делото разноски пред настоящата инстанция от „Т”Е. не са представени, такива не са претендирани и поради това не се присъждат.

Поради това, Върховният касационен съд – Търговска колегия, състав на І т.о.



Р Е Ш И:



ОСТАВЯ в сила Решение № 143 от 14.07.2009 год. по т.д. № 278/2009 год. на Варненския апелативен съд.

Решението е окончателно.







ПРЕДСЕДАТЕЛ:





ЧЛЕНОВЕ: 1.







2.

[law_master]

аз относно доклада нещо да вметна...

когато съдът изпрати проектдоклад с определението за насрочване, той по-скоро не дава ли указания на страните да посочат относими доказателства за твърдения, които вече са направили в ИМ и Отговора, а не насочва какви възражения да се правят. В тази връзка преклузията за възражения си е отговора.

[palimsest]

Определение № 589/15.10.2010 г., IV ГО, гр.д. 489/2010 г.


Производство по чл. 278, ал. 1 ГПК вр. с чл. 274, ал. 1, т. 1 ГПК.
С определение № 2415 от 29.07.2010 г. по ч. гр. д. № 1499/2010 г. на В. окръжен съд е оставена без разглеждане частна жалба вх. № 13644 от 8.09.2010 г., подадена от А. И. Т. от гр. В. срещу определение от 28.05.2010 г. по гр. д. № 11859/2009 г. на В. районен съд, с което е оставено без уважение искане за приемане за съвместно разглеждане по делото предявен от ответницата насрещен брачен иск с правно основание чл. 49, ал. 3 вр. с ал. 1 СК и заявени претенции по чл. 56 СК и чл. 145 СК.

Срещу определението на В. окръжен съд с изложени оплаквания за незаконосъобразността му е постъпила частна жалба вх. № 29644 от 9.08.2010 г., подадена от А. И. Т. от гр. В.

Частната жалба е постъпила в срок, редовна е и е допустима съобразно правилото на чл. 274, ал. 1, т. 1 ГПК.

Обстоятелствата по делото са следните:

Гражданско дело № 11859/2009 г. на В. районен съд е образувано въз основа на искова молба подадена от Ц. С. Т. против А. И. Т., двамата от град В. с която е предявен иск за развод по вина на ответницата, ведно с който са предявени и искове за промяна на фамилното име на жената след развода и предоставяне ползването на семейното жилище. С молба от 18.12.2009 г., преди изтичане на срока за отговор на исковата молба, ответницата е поискала продължаването му, която молба е оставена без уважение с разпореждане на съда от 18.12.2009 г. Съдът е приел, че ГПК не допуска възможност за продължаване на срока по чл. 131, ал. 1 ГПК. На 8.01.2010 г., ответницата е подала писмен отговор на исковата молба, ведно с който е предявила насрещен иск за прекратяване на брака по вина на мъжа. Предявила е и претенции да и бъде предоставено ползването на семейното жилище, както и ответникът да бъде осъден да и заплаща месечна издръжка в размер на 200 лева. С определение от 28.05.2010 г. съдът е оставил без уважение молбата за приемане за съвместно разглеждане на предявения насрещен брачен иск и съединените претенции по чл. 56 СК и чл. 145 СК, тъй като същите са заявени след изтичане на срока по чл. 131 ГПК, съответно - след срока по чл. 211 ГПК.

С определение № 2415 от 29.07.2010 г. по ч. гр. д. № 1499/2010 г., В. окръжен съд е оставил без разглеждане частна жалба вх. № 13644 от 8.09.2010 г., подадена от А. И. Т. от гр. В. срещу определението от 28.05.2010 г. Приел е, че отказът за приемане да се разгледат предявените от ответницата брачни и небрачни искове в същото производство не е преграждащ да се разгледа самият материален спор, предмет на исковете по чл. 211 ГПК.

Определението е незаконосъобразно в частта му, с която е оставена без разглеждане жалбата срещу отказа да се приемат за съвместно разглеждане предявеният насрещен брачен иск и искът за присъждане на издръжка след прекратяване на брака.

Определението, с което не се приема за съвместно разглеждане предявения насрещен иск не подлежи на отделно обжалване с частна жалба, тъй като не е преграждащо - насрещният иск може да бъде разгледан в отделно производство. Това правило обаче не се отнася за случаите, когато насрещния иск не може да бъде разгледан в отделно производство.

Насрещният иск за прекратяване на брака поради дълбоко и непоправимо разстройство не може да бъде разделен в отделно производство, тъй като той е идентичен с предявения от ищеца иск за прекратяване на брака. Поради това, определението в тази му част подлежи на обжалване.

Подлежи на обжалване и определението, с което не е приет иск за издръжка след прекратяване на брака, тъй като този иск не може да бъде разгледан в отделно производство преди бракът да бъде прекратен.

Първоинстанционното определение, с което не са приети за разглеждане основанията за прекратяване на брака по вина на ищеца, както и по мерките относно ползването на семейното жилище, не подлежи на отделно обжалване с частна жалба. По въззивна жалба срещу първоинстанционното решение, въззивният съд ще се произнесе по задължението на първоинстанционния съд да разгледа обстоятелствата, които имат отношение към вината на ищеца, както и по изчерпване предмета на делото, в т. ч. и по претенцията за мерки за ползване на семейното жилище - във въззивното производство съдът се произнася по всички своевременно въведени искания, по които първоинстанционния съд не се е произнесъл в нарушение на съдопроизводствените правила. В това производство въззивният съд ще извърши преценка дали възраженията на ответника са били преклудирани, изхождайки от правилата на чл. 133 ГПК и чл. 147, ал. 1 ГПК. С изтичане на срока за отговор се преклудират всички възражения на ответника, които се основават на обстоятелства, които са му станали известни до този момент, като на първо място това са обстоятелствата, на които ответникът е бил очевидец. Обстоятелствата, на които не е бил очевидец по правило се преклудират, ако той не е положил дължимата грижа да ги узнае своевременно. Съгласно чл. 147, ал. 1 ГПК тези обстоятелства могат да бъдат предявени по-късно, както и бъдат представени и поискани доказателствата, за които страната не е узнала въпреки положената дължима грижа. Това последно правило обаче не се прилага в брачния процес, тъй като в този процес не може да се изследва дали съпругът е положил дължимата грижа да узнае всяко противобрачно поведение на другия съпруг. Всяко противобрачно провинение е основание за прекратяване на брака, т. е. всеки факт от живота на съпрузите, причинил дълбоко и непоправимо разстройство е основание за отделен иск за развод, но поради принципа на изчерпателност на основанията (чл. 322, ал. 1 ГПК), страната може да въведе ново основание и пред въззивния съд, който не проверява дали е била положена дължимата грижа за узнаване на този факт - всички новооткрити и новонастъпили факти относно брачни провинения могат да бъдат заявени във въззивното производство до приключване на съдебното дирене.

По въведените с частната жалба оплаквания:

Обстоятелството, че жалбоподателката, ответница по делото, е поискала продължаване на срока за подаване на отговор на исковата молба е без отношение към законността на обжалваното въззивно определение. Определението на съда по молбата за продължаване на срок за извършване на съдопроизводствено действие не подлежи на инстанционен контрол - нито продължаването на срока, нито отказът срока да бъде продължен. С този акт на съда се разрешава въпрос, който законодателят е оставил на свободна преценка на съда, пред който делото е висящо, каквито въпроси са и тези за съединяване и разделяне на дела, за провеждане на съдебното заседание при закрити врата или вън от сградата на съда, за повторно изслушване на свидетелите и вещите лица от въззивната инстанция и др.
Предвид изложеното, обжалваното определение на В. окръжен съд следва да бъде отменено в частта му, с която е оставена без разглеждане жалбата срещу отказа да се приемат за съвместно разглеждане предявеният насрещен брачен иск и искът за присъждане на издръжка след прекратяване на брака и делото върнато за разглеждане на частната жалба в тази и част.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

ОТМЕНЯ определение № 2415 от 29.07.2010 г. по ч. гр. д. № 1499/2010 г. на В. окръжен съд в частта му, с която е оставена без разглеждане частна жалба вх. № 13644 от 8.09.2010 г., подадена от А. И. Т. от гр. В. срещу определение от 28.05.2010 г. по гр. д. № 11859/2009 г. на В. районен съд, с което е оставено без уважение искане за приемане за съвместно разглеждане по делото предявен от ответницата насрещен брачен иск с правно основание чл. 49, ал. 3 вр. с ал. 1 СК и заявена претенция по чл. 145 СК.

Връща делото на въззивния съд за произнасяне по частната жалба.

Определението не подлежи на обжалване.

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е



№ 510



София, 09.09. 2009 г.



Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закритото заседание на десети юли през две хиляди и девета година в състав:



ПРЕДСЕДАТЕЛ: Никола Хитров

ЧЛЕНОВЕ: Елеонора Чаначева

Емил Марков



при секретаря ………………………………..……. и с участието на прокурора ………………………………….., като изслуша докладваното от съдията Емил Марков търг. дело № 385 по описа за 2009 г., за да се произнесе взе предвид:



Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационната жалба с вх. № 1370/23.ІІІ.2009 г. на Г. Б. Б. от гр. В., подадена чрез процесуалния му представител адв. М от АК- В. , против решение № 31 на Варненския апелативен съд, ТК, от 13.ІІ.2009 г., постановено по гр. д. № 539/08 г., с което, както неоснователен, е бил отхвърлен иска на настоящия касатор с правно основание по чл. 133, ал. 1, изр. ІІ-ро ТЗ, предявен срещу „Д” ООД-гр. Варна, за разликата от 5 042.59 лв. и до 6 292.59 лв., като в тази връзка е било прието от въззивния съд, че в посочената му част процесното вземане е било погасено чрез прихващане, т.е. уважено е било възражението на търговеца по чл. 298, ал. 4 in fine ГПК.

С оплаквания както за недопустимост, така и за неправилност на атакуваното въззивно решение, поради неговата необоснованост, незаконосъобразност и постановяването му при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствени правила /арг. чл. 281, т.т. 2 и 3 ГПК/, касаторът Г. Б. Б. от гр. В. претендира обезсилването му, респ. - касиране на същото и постановяване на съдебен акт по съществото на спора от настоящата инстанция, с който при игнориране на това направено след срока за отговор по исковата му молба възражение за прихващане, претенцията за присъждане на дължимия му от ответното О. дивидент за 2005-06 г. да бъдела уважена в предявения й размер, вкл. и ведно с присъждане на всички направени от Б. съдебно-деловодни разноски.

В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът Г. Б. Б. обосновава приложно поле на касационното обжалване с наличие на предпоставката по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, поддържайки, че „това основание е налице абсолютно винаги, когато в касационната жалба се твърди наличието на касационни основания по чл. 281 ГПК, понеже в противен случай би следвало да се приеме, че законът допуска да съществуват решения, които прилагат закона неточно, а това вече би противоречало на чл.чл. 121-124 от Конституцията на Република България, на чл. 6 от Конвенцията за защита правата на човека и основаните свободи и на чл. 5 ГПК”. Въобще тълкуването на чл. 280 ГПК като цяло, можело – според касатора – „да доведе единствено до извода, че една касационна жалба по дела с обжалваем интерес над 1000 лева е винаги допустима, като т.т. 1 и 2 на ал. 1 са създадени за удобство на ВКС и страните и с оглед на чл.чл. 291 и 292 ГПК, а последното предложение на т. 3 „за развитие на правото” е неприложимо, защото по българската конституция съдът може само да прилага обективното право, а не и да го създава, съответно развива, а що се отнася до развитие на правото като наука, това също е извън правомощията на ВКС по Конституцията и ЗСВ”. В обобщение касаторът Б. изтъква в това свое пространно изложение, че с атакуваното решение въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправния въпрос за възможността без да са били въобще сочени от страна на търговеца-ответник някакви особени, непредвидени обстоятелства, които да са го възпрепятствали своевременно да отговори на исковата молба с процесното възражение за прихващане, да бъде разгледано по същество едно вече преклудирано /с оглед на чл. 133 ГПК/ такова. Предвид липсата на съдебна практика, така релевираният въпрос бил от значение както за точното прилагане на процесуалния закон, така и за развитие на правото въобще.

Ответното по касация „Д” ООД-гр. Варна не е ангажирало становище на свой представител нито по допустимостта на касационното обжалване, нито по основателността на оплакванията в жалбата на Г. Б. Б.

Третото лице-помагач на страната на ответното д-во – Б. Л. М. от гр. В., също не е изразявал мнение по допустимостта на касационното обжалване или по основателността на оплакванията в касационната жалба на Г. Б. Б.

Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадена от надлежна страна във въззивното производство пред Варненския апелативен съд, касационната жалба на Г. Б. Б. от гр. В. ще следва да се преценява като процесуално допустима.

Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на касационното обжалване, са следните:

Обосноваващата приложно поле на касационното обжалване предпоставка по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, на която касаторът се позовава в изложението си към жалбата, визира кумулативното изискване на законодателя релевираният в изложението /в случая от процесуалноправно естество/ въпрос да е релевантен не само за точното прилагане на закона, но и едновременно с това същият да е от значение за развитие на правото въобще. Това следва от точния смисъл на използвания в текста на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК сложен съюз „както и”, за който е немислимо да се счита, че бил „разделителен”. В този аспект отъждествяването на предпоставката по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК с първото от основанията за касиране на неправилните решения /по чл. 281, т. 3 ГПК/ се явява контрапродуктивно по отношение целта да бъде надлежно аргументирано наличие на приложно поле на касационното обжалване. Отделно от това систематичното тълкуване на текстовете на чл. 284, ал. 1, т. 4 и чл. 281 ГПК - във връзката им с чл. 284, ал. 3 т. 1 ГПК, по необходимост налага извод, че касационното обжалване по действащия ГПК е изгубило задължителния си характер и е по естеството си вече факултативно, основаващо се на селекция на касационните жалби съобразно установени в процесуалния закон критерии. Затова не може да бъде споделено виждането на касатора, че буквално всяка една касационна жалба, в която се твърди наличието на касационни основания по чл. 281 ГПК /а и е с обжалваем интерес над 1 000 лв./, автоматично обосновавала приложно поле на касационното обжалване именно в хипотезата на т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Напротив, както Конституционният съд на Републиката посочва в мотивите на своето решение № 4/16 юни 2009 г., постановено по конст. дело № 4/09 г., „в крайна сметка става дума за решения по процесуален и материалноправен въпрос, които да са от значение за прилагането на закона за уеднаквяване на практиката в бъдеще, както и за развитие на проекти. Не ще и съмнение, че определението по този въпрос ще се впише в практиката на съда, но няма да има последиците на тълкувателен акт по смисъла на Закона за съдебната власт”. Наред с това ще следва да се отбележи, че преценка за неправилност не може да се прави от ВКС по отношение на въззивно решение, за което се поддържа, че то е недопустимо, т.е. такова /недопустимо/ съдебно решение няма как да е необосновано. Процесуалният порок по смисъла на т. 2 на чл. 281 ГПК е този, който дерогира преценката за наличие на отменителни основания по т. 3 на същия чл. 281 ГПК. Затова в случая не би могла да се констатира необоснованост /разбирана като неправилни фактически изводи при правилно установени факти/, когато базисният въпрос в изложението на касатора е с процесуалноправно естество: били ли са налице предпоставките за приемане на едно възражение за прихващане, при положение, че още първостепенният съд, който /за разлика от въззивния/ е отхвърлил същото, вече се е произнесъл по допустимостта му точно като „възражение за прихващане след срока за отговор” /арг. чл. 371 ГПК/: понеже за доказването му не се налага събирането на нови доказателства, то може да се противопоставя на ищеца-настоящ касатор „и до приключване на съдебното дирене в първата инстанция”. Очевидно е при това положение, че липсва въпрос, който да е бил за първи път решен от въззивния съд, а щом това е така, няма как констатираната липса да бъде подведен под хипотезиса на нормата на т. 3 на чл 280, ал. 1 ГПК.

С оглед всичко изложено се налага извод, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на атакуваното от Г. Б. Б. решение на Варненския апелативен съд.



Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение



О П Р Е Д Е Л И :



НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 31 на Варненския апелативен съд, ТК, от 13.ІІ.2009 г., постановено по гр. д. № 539/08 г.



Определението не подлежи на обжалване.

[palimsest]

гр. ВРАЦА, 22.03.2011 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА



Врачанският окръжен съд, Гражданско отделение, в публично заседание на двадесет и трети февруари две хиляди и единадесета година в състав:



Председател: Татяна Александрова

Членове: Евгения Симеонова

Мл.съдия: Елена Донкова



при участието на секретар: М.К.

като разгледа докладваното от мл.съдия Донкова

въззивно гражданско дело N`41 по описа за 2011 год.

за да се произнесе, взе предвид:



Производството е въззивно и се движи по реда на чл.258 и сл. ГПК.

С решение № 752 от 04.10.2010 г., постановено по гр.д. № 2174/2010 г. по описа на Районен съд – гр.Враца, е признато за установено по отношение на В.С.В. ***, че дължи на "Т. – В." ЕАД, гр.В., сумите по издадена заповед за изпълнение на парично задължение № 222/01.02.2010 г. по ч.гр.д.№ 336/2010 г. по описа на ВрРС, а именно: 1291,30 лева - главница за незаплатена топлинна енергия в обект, находящ се на адрес: гр.В., ж.к."М." № **, вх.*, ап.*** за периода от 31.01.2004 г. - 31.12.2009 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението в съда - 27.01.2010 г. до изплащане й изплащане, лихва за периода от 29.04.2010 г. до 31.12.2009 г. в размер на 496,32 лева. Със същото решение в тежест на ответника са възложени направените разноски по заповедното производство в размер на 282,75 лева и сумата от 535,75 лева разноски за исковото производство.

Въззивна жалба срещу постановения от първоинстанционният съд съдебен акт е подал В.С.В., чрез процесуалния си представител адв.Д.Б.. Въззивната жалба е бланкетна. Твърди се, че постановеното от Районен съд - гр.Враца решение е неправилно, незаконосъобразно и постановено в противоречие с материалния закон, по изложените в представената пред първостепенния съд писмена защита съображения. Иска се постановеното първоинстанционно решение да бъде отменено, а вместо него въззивния съд да постанови друго, с което да отхвърли изцяло предявения иск. С жалбата не е направено искане за присъждане на разноски.

Ответната по жалбата страна – "Т. – В." ЕАД, чрез ю.к. В.Н., редовно уведомен по реда на чл.263 ГПК, е подала отговор, в който изразява становище за неоснователност на същата и моли въззивния съд да я остави без уважение по подробно изложени в нея съображения. Претендира разноски, а именно юрисконсултско възнаграждение.

В съдебно заседание за въззивника В.В. се явява адв.Б. ***, която поддържа жалбата. В хода на устните състезания изразява становище, че решението на първоинстанционният съд е неправилно и незаконосъобразно, постановено в противоречие с практиката на ВКС. Изтъква, че давностният срок за погасяване на подобни задължения е тригодишен. Излага доводи, че при постановяване на съдебното решение са нарушени и разпоредбите на Директива 32/2006 г. на Европейския парламент.

В съдебно заседание въззиваемата страна – „Т. – В.” ЕАД – редовно призована, не се явява представител.

Пред въззивната съдебна инстанция страните не са поискали събиране на нови доказателства.

Въззивният съд, в съответствие с правомощията си, като се съобрази с доводите и възраженията на страните и след преценка на доказателствата по делото, поотделно и в тяхната съвкупност, приема следната фактическа обстановка:

Видно от приложеното ч.гр.д.№ 336/2010 г. по описа на Районен съд – гр.Враца, съдът е сезиран със заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 на „Т. – В.” ЕАД, гр.В. против В.С.В. *** за следните вземания: сумата от 1291,30 лева, представляваща незаплатена топлинна енергия за периода от 31.01.2004 г. – 31.12.2009 г. за жилище с адрес гр.В., ж.к.”М.” № **, вх.*, ап.***; за сумата от 496,32 лева – лихва за забава за периода от 29.02.2004 г. до 31.12.2009 г.; законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението в съда – 27.01.2010 г. до окончателното й изплащане, както и направените разноски в размер на 35,75 лева – внесена държавна такса и 247,00 – юрисконсултско възнаграждение.

По заявлението РС – Враца е издал заповед за изпълнение № 222/01.02.2010 г. по ч.гр.д.№ 336/2010 г. За издадената заповед за изпълнение на длъжника е изпратено съобщение и в срока по чл.414, ал.2 ГПК последния е подал възражение. С оглед предходното, съдът е указал на заявителя, че може да предяви иск относно вземането си в едномесечен срок от уведомяването. В срока по чл.415, ал.1 ГПК същият е предявил установителен иск, предмет на настоящото производство.

С депозирана пред първоинстанционния съд искова молба като писмени доказателства са представени - Общи условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди от „Т.-В.” ЕАД на потребителите на гр.Враца, одобрени с решение № ОУ-031/04.07.2005 г. на ДКЕВР; Общи условия на договорите за продажба на топлинна енергия за битови нужди от „Т.-В.” ЕАД на потребителите в гр.Враца, одобрени с решение № ОУ-004/07.01.2008 г. на ДКЕВР; изравнителни сметки по партидата на ответника и справка за неплатените фактури и дължими лихви от В.С.В. за описания по-горе имот.

В срока за отговор по реда на чл.131 ГПК, ответникът не е депозирал становище. Депозиран е такъв в първото по делото съдебно заседание пред първоинстанционния съд. В отговора се изразява становище за неоснователност на иска, тъй като радиаторите в жилището на ответника са демонтирани.

Пред първоинстанционният съд е назначена и изслушана съдебно-икономическа експертиза, чието заключение не е оспорено от страните и е прието от съда. От заключението на вещото лице се установява, че през процесния период е ползвана топлоенергия от останалите собственици в сградата, като начислените суми за топлоенергия, отдадена от сградна инсталация и такса мощност, съобразно припадащия се отопляем обем на ответника за процесния имот, са начислени правилно. Според вещото лице дължимите от ответника суми за незаплатена топлоенергия за процесния период са 1291.30 лв., а размера на обезщетението за забавено плащане, считано от падежа на всяко отделно месечно задължение към 06.01.2010 г. е в размер на 496.32 лева, а към дата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение /27.01.2010 г./ за периода от 29.02.2004 г. до 31.12.2009 г. е в размер на 504,24 лева. Вещото лице е констатирало, че през процесния период ответникът не е подавал жалби и възражения относно начислените му суми до ищеца или търговеца извършил дялово разпределение.

При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни изводи:

Въззивната жалба е ПРОЦЕСУАЛНО ДОПУСТИМА, като подадена от надлежна срана, в рамките на законоустановения срок по чл.259, ал.1 от ГПК и срещу обжалваем съдебен акт.

Разгледана по същество, същата е НЕОСНОВАТЕЛНА.

Предявените пред първоинстанционният съд искове са с правно основание чл.422, във вр.чл.124, ал.1 ГПК и чл.86 ЗЗД.

По делото не се спори, че жилището на ответника се намира в сграда, включена към централизирано топлоснабдяване – отопление и битово горещо водоснабдяване към топлопреносната мрежа на „Т. – В.” ЕАД.

Съгласно чл.150, ал.1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично известни Общи условия. Видно от представените по делото Общи условия на “Т.-В.” ЕАД за продажба на топлинна енергия за битови нужди на потребителите в гр.Враца, валидни през процесния период е, че не се предвижда писмена форма за сключване на договор между продавача на топлинна енергия и потребителите за битови нужди. Следователно в нормативната уредба не съществува задължение за сключване на изрични писмени договори между топлопреносното предприятие и отделните потребители на топлинна енергия за битови нужди като условие за възникване на облигационно отношение във връзка с продажбата на топлинна енергия. Такова правооотношение възниква по силата на самия нормативен акт и Общите условия и обвързва потребителя с въведените в тях права и задължения.

Разпоредбата на § 1, т.42 от ДР на ЗЕ дава общо определение, според което по смисъла на този закон потребител на енергия за битови нужди е физическо лице - собственик или ползвател на имот, което ползва топлинна енергия с носител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, а според чл.153, ал.1 от ЗЕ всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или нейно самостоятелно отклонение са потребители на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинната енергия. За да бъде изгубено качеството на потребител на топлинна енергия, е необходимо всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към самостоятелно отклонение на абонатна станция, да декларират писмено, че не желаят да бъдат потребители на топлинна енергия за отопление и/или за горещо водоснабдяване - чл.153, ал.2 и ал.3 ЗЕ. При така действащата нормативна уредба се обосновава извода, че за въззивника, ответник е възникнало задължение по силата на закона да заплаща на въззиваемото дружество топлинна енергия за битови нужди, независимо от това дали отоплителните тела в апартамента му са демонтирани.

Съгласно разпоредбата на чл.142, ал.2 ЗЕ топлинната енергия за отопление на сграда – етажна собственост, се разделя на топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация, топлинна енергия за отопление на общите части и топлинна енергия за отопление на имотите, като съгласно чл.143, ал.3 ЗЕ топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация се разпределя между всички потребители, пропорционално на отопляемия обем на отделните имоти по проект. Количеството топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация, зависи не от потребеното количество топлинна енергия в отделните имоти, а от вида и топлофизичните особености на сградата, на отоплителната инсталация и др. фактори. Сградната инсталация е обща етажна собственост - чл.140, ал.3 от ЗЕ и чл.38, ал.1 от ЗС и чрез нея се затоплят не само индивидуалните имоти, но и ограждащите стени на имотите, подове тавани и пр., т.е. налице е топлообмен, в резултат на който се повишава температурата в цялата сграда. Ето защо всички собственици на имоти, находящи се в сграда-етажна собственост следва да участват в разпределението на отдадената от сградната инсталация топлинна енергия, която се явява реално енергийно потребление. В случаите на чл.153, ал.6 от ЗЕ, в които потребители в сграда-етажна собственост прекратят топлоподаването в имотите си, същите остават потребители на топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация и от отоплителните тела в общите части на сградата. В този смисъл е и решение № 5 от 22.04.2010 г. по конституционно дело № 15/2009 г. на КС /обн.ДВ, бр.34 от 04.05.2010 г./. Следва да се има предвид също, че съгласно разпоредбата на § 1, т.37 от ДР на ЗЕ „отоплителни тела” са и щранг-лирите, а видно от заключението на съдебно-икономическа експертиза, е, че жилището на ответника е регистрирано като необитаемо, но са начислявани суми за топлоенергия, отдадена от щранг лира по вертикала в банята с прибор за отчитане, находящ се в ап.107. При това положение за въззивникът В.В. е възникнало задължение по силата на закона да заплаща на топлофикационното дружество количеството топлинна енергия отдадена от сградната инсталация, топлинната енергия за отопление на общите части и консумираната в жилището топлинна енергия, а по делото безспорно е установено, че за процесния имот топлинната енергия е била доставяна от въззиваемото дружество на собствениците в жилищната сграда, в която се намира и процесния имот.

Настоящият въззивен състав споделя изводите на първоинстанционния съд по отношение на направеното с писмената защита от ответника възражение за изтекла погасителна давност по чл.111, ал.1, б.”в” ЗЗД. В тази връзка правилно първостепенният съд в атакуваното решение е приел, че направеното от страна на ответника възражение за давност е направено извън срока по чл.131 ГПК. Това възражение, за да породи правния си ефект, следва да е направено в срока за отговор на исковата молба. С изтичане на срока за отговор по исковата молба, е преклудирана възможността на ответника да прави възражение за изтекла погасителна давност в негова полза. С отговора се преклудират възраженията, които не са свързани със служебното приложение на материалния и процесуалния закон от съда, т.е. при които е нужно заинтересуваното лице да направи съответното волеизявление. Това са въпроси, по които съдът не се произнася, ако не е сезиран с изрично възражение. Следва да се има предвид също, че законът не толерира процесуалното бездействие на страната при защита на собствените й права.

Правилно са изводите на районният съд, че с оглед установените срокове за заплащане на главницата, следва да се приеме, че ответникът е изпаднал в забава с изтичането им и дължи стойност, представляваща обезщетение за забавено плащане от падежа на задължението по см. на чл.32, ал.1 от Общите условия, одобрени с решение № ОУ-004/07.01.2008 г. на ДКЕВР до 27.01.2010 г. - датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК. Тъй като посоченият от ищцовото дружество период за заплащане на обезщетение за забава, а именно 29.02.2004 г. до 31.12.2009 г., е по-кратък от посочения в заключението на съдебно-икономическата експертиза, то правилно първоинстанционния съд е уважил този иск в претендирания размер от 496,32 лева, а не както е изчислило вещото лице - в размер на 504,24 лева.

По гореизложените съображения, съдебният състав намира за неоснователни доводите на процесуалния представител на въззивника-ответник В., изложени в съдебно заседание пред въззивния съд, че като е уважил иска за цялата претендирана сума, а не е приел, че задължението е погасено с изтичане на тригодишен давностен срок, съда е постановил порочно решение.

По отношение на твърдението от страна на процесуалния представител на въззивника, че в случая е нарушена Директива № 32/2006 г. на Европейския парламент и на Съвета, следва да се има предвид, че цитираната Директива е транспонирана в българското законодателство и изискванията й са въведени в Закона за енергетиката /обн.ДВ бр.107 от 09.12.2003 год./, Закона за енергийната ефективност /обн.ДВ бр.98 от 14.11.2008 год./ - § 3 от ДР на ЗЕЕ и редица наредби, между които Наредба № 16-334/06.04.2007 год. за топлоснабдяването, поради което няма пряк ефект и са приложими нормите на националното законодателство. Общото изискване по т.1 на чл.13 за осигуряването на индивидуални измервателни уреди, които да отчитат реално консумираното количество енергия, е въведено в българското законодателство в различни разпоредби на ЗЕ, според вида на потребяваната енергия. Разпоредбите за наличие на измервателни уреди за топлинна енергия в сгради-етажна собственост са чл.140 ЗЕ и в чл.43 и сл. от Наредба № 16-334/06.04.2007 год. за топлоснабдяването. С оглед спецификата на тези имоти и начина на потребление на топлинна енергия в същите, законодателят е предвидил, както монтиране на средства за търговско измерване на количествата топлинна енергия в абонатната станция, така и монтиране след него на индивидуални разпределители на топлинна енергия, инсталирани върху всички отоплителни тела и/или индивидуални топломери за имотите. По този начин е спазен и принципа, залегнал в т.2 на чл.13 от Директива 2006/32/ЕО за изготвяне на сметките въз основа на реално енергийно потребление. Този извод се обосновава с факта, че от абонатната станция на сградата до индивидуалните имоти на потребителите преминават топлопроводи, от които се отдава топлинна енергия, за която също се дължи заплащане. Отчитането на тази топлинна енергия може да стане единствено чрез разпределяне на получената разлика между показателите на индивидуалните измервателни уреди на всеки апартамент и общото измервателно устройство за цялата сграда. Изискването по т.2 на чл.13 от Директивата за изготвянето на сметките толкова често, че да позволяват на потребителите да контролират консумацията си на енергия, също не е нарушено с разпоредбите на българското законодателство. В тази разпоредба липсва конкретно определен срок, поради което всяка държава има свобода при избора на формата и средствата за постигане на този резултат. В този смисъл българското законодателство не противоречи на принципите, залегнали в чл.13 от Директива 2006/32/ЕО.

По гореизложените съображения, Врачански окръжен съд, в настоящия си съдебен състав намира, че атакуваното решение на Районен съд - гр.Враца е правилно и законосъобразно, поради което следва да бъде потвърдено. В тази връзка и на основание чл.272 ГПК съда препраща към мотивите на първоинстанционния съд.

При този изход на делото и на основание чл.78, ал.8 ГПК на въззиваемото дружество следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение в размер на 200,00 лева.

Водим от горното, Врачанският окръжен съд



Р Е Ш И :



ПОТВЪРЖДАВА решение № 752 от 04.10.2010 г., постановено по гр.д. № 2174/2010 г. по описа на Районен съд – гр.Враца.

ОСЪЖДА В.С.В., ЕГН **********,*** ДА ЗАПЛАТИ на „Т. – В.” ЕАД, с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр.В., ул.”М. Г.” № *, представлявано от изпълнителен директор К. Ш., сумата от 200,00 /двеста/ лева – юрисконсултско възнаграждение.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.





ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.

Р Е Ш Е Н И Е





№ 01. 02. 2011. година гр. Ямбол





В ИМЕТО НА НАРОДА



Ямболският окръжен съд, Гражданско отделение

На 11 януари 2011 година

В публично заседание в следния състав:


ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНГЕЛИНА ДИМИТРОВА

ЧЛЕНОВЕ: КРАСИМИРА ТАГАРЕВА

КАЛИНА ПЕЙЧЕВА

Секретар Д. С.

Като разгледа докладваното от съдия А. ДИМИТРОВА

В. гр. д. № 450 по описа за 2010 година

За да се произнесе взе предвид:



Производството е по реда на чл. 258 и сл./ ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на Й. П. Р. ***, подадена от пълномощника й адв. А.Д., против решение № R-551/ 08.02.2010 год. по гр. дело № 1736/ 2010 год. по описа на ЯРС, с което жалбоподателката Р. е осъдена да заплати на С.А. *** сумата 6500 лв. неоснователно платена й от ищцата по договор за покупко- продажба на недвижим имот и сумата 4778.29 лв., мораторна лихва за забава върху главницата, както и законната лихва върху нея, считано от датата на предявяване на иска до изплащане на сумата. На ищцата са присъдени и направените пред районния съд разноски по делото.

В жалбата се иска отмяна на решението като се твърди, че е неправилно – постановено при допуснати съществени нарушения на процесуалния закон и при неправилно приложение на материалния закон. Оплакването за процесуални нарушения е обосновано с нарушение на чл. 131 и чл. 133/ ГПК предвид отказа на районния съд да уважи направеното от Р. възражение за погасителна давност, приемайки че същото е преклудирано. Развита е тезата, че след като съдът е дал право на ответника да вземе становище по иска в съдебно заседание, с оглед изготвения проекто – доклад, е следвало да приеме и направеното възражение за изтекла погасителна давност. Позовава се и на ТР № 1/ 04.01.2001 год. на ОСГК на ВКС, което не е отменено и е задължително за съдилищата.

Жалбоподателката счита, че е допуснато и друго съществено процесуално нарушение от районния съд, като е приел направеното устно изменение на иска за претендираната лихва. Твърди се, че изменение на иска и в присъствието на ответната страна, следва да се направи с писмена молба, каквато липсва.

Оплакването за материална незаконосъобразност на решението е основано на твърдението, че страните са сключили предварителен договор за покупко- продажба на недвижими имот, който не е развален, а районния съд незаконосъобразно е приел, че сключения договор е за продажба в обикновена писмена форма, поради което е нищожен и даденото по него подлежи на връщане.

В с.з. жалбата се поддържа изцяло и се претендират направените по делото разноски пред тази инстанция.

Ответницата по жалбата, в писмен отговор и в с.з. чрез пълномощника си адв. Г., е заявила становище за законосъобразност на постановено решение и се претендира отхвърляне на жалбата. Твърди, че се търси сумата, която ответницата е получила, за да продаде на ищцата къщата си, което задължение тя не е изпълнила, поради което дължи връщане на платеното, ведно с лихвите от датата на получаването й. Също се претендират направените по делото разноски за тази инстанция.

Въззивната жалба е допустима като подадена в законоустановения срок, от легитимна страна и при наличие на правен интерес от обжалване.

Като взе предвид доводите в жалбата, извърши проверка относно основателността на твърденията в нея в рамките на правомощията си по чл. 269/ ГПК, ЯОС приема следното:

Жалбата е неоснователна.

С.М. е предявила на 25.06.2010 год. иск против Й.Р. за заплащане на сумата 6500 лв., платена неоснователно по договор за покупко-продажба на недвижим имот на 20.11.2004 год., лихвата за забава в размер на 950 лв., считано от тази дата до предявяване на иска и законната лихва от датата на предявяване на иска до окончателното изплащане. В хода на производството по делото иска за мораторна лихва е увеличен на сумата 4778.29 лв.

След връчване на исковата молба ответницата не е депозирала писмен отговор в срока по чл. 131/ ГПК, а в откритото с.з. е изразила становище по твърдяните в исковата молба обстоятелства и направила възражение за изтекла погасителна давност, с оглед получаването на сумата на 20.11.2004 год., откогато са изтекли 5 години.

От фактическа страна е установено по делото, че на 20.11. 2004г. е съставен договор между страните по делото, с който ответницата е продала на ищцата собствената си къща от две стаи и салонче с обща квадратура 30 кв.м. на ул. „Балкан” № 1 в гр. Ямбол за сумата 6500 лв., като се задължила да я освободи и предаде на купувача в 10-дневен срок от сключването му. Този договор, представен в заверено копие от адв. Г. като ръкописен текст на л. 5 от делото, не е подписан от страните по него, а само от свидетели. Представен е и втори договор за продажба на същия имот, за същата цена и при същите условия между същите страни, съставен на 06.08.2004 год., подписите на страните върху който са нот. заверени от нотариус на 06.08.2009 год. върху който е отразено, че договора е по чл. 19/ ЗЗД. Не се спори по делото, че на 20.11.2004 год. М. е платила на Р. сумата 6500 лв. и е получила владението на имота.

С решение от 08.10.2008 год.( влязло в сила на 07.05.2009 год.) по гр. дело № 315/ 2008 год. по описа на ЯРС е призната собствеността на Р. върху процесната къща, придобита по давностно владение и М. е осъдена да й предаде владението върху нея. По издаден изп. лист въз основа на влязлото в сила съдебно решение е образувано изп. дело и е насрочен въвод във владение на Р. в имота. Размера на мораторната лихва за сумата 4778.29 лв. е установен със заключение на в. лице и ищцата в присъствието на ответната страна е направила устно изменение на иска, което е прието от районния съд, т.к. липсват данни да е направено възражение и дължимата д. такса е платена към този момент.

При горната установена фактическа обстановка ЯРС не е уважил възражението на ответницата за изтекла погасителна давност, приемайки, че същото е релевирано след срока по чл. 131/ ГПК и съгласно чл. 133/ ГПК е преклудирано; приел, че е предявеният иск по чл. 55 ал.1 предл. първо / ЗЗД е изцяло основателен, т.к. сключения между страните писмен договор за продажба е нищожен поради липса на изискуемата от закона форма (нотариален акт) и даденото по него подлежи на връщане, като получено без основание; приел, че иска за мораторната лихва е основателен в увеличения размер, т.к ответницата, получавайки сумата без основание по нищожния договор, е изпаднала в забава още на 20.11.2004 год., когато е подписан договора и е платена продажната цена.

Постановеното решение е валидно, допустимо и правилно.

Оплакването в жалбата за допуснати процесуални нарушения по чл.131 и чл. 133/ ГПК, с оглед неуважаване на възражението за погасителна давност, направено в първото съдебно заседание, не може да се сподели. Принципно вярно е твърдението в жалбата, че ответникът може да вземе становище по иска и в с.з. и да ангажира доказателства с оглед дадената му възможност от съда с проекто- доклада по делото. Но в случая съдът неправилно е указал на ответницата, че не сочи доказателства за плащането на спорната сума, т.к. на осн. чл. 146 ал.2/ ГПК той е длъжен да й укаже това, само ако в отговора си по чл. 131/ ГПК е направила възражения и е посочила фактите, на които те се основават. Районния съд правилно е приел, че с неподаването на възражение в срока по чл. 131/ ГПК правото на ответницата да релевира възражение за изтекла в нейна полза погасителна давност е изцяло преклудирано, т.к. такава е законовата разпоредба, касае се за възражение, за което съдът не следи служебно и не е длъжен да дава указания в тази насока. Следователно, като не е заявено в отговора на исковата молба, какъвто по делото не е подаден, ответницата е загубила възможността да го направи по- късно, поради което е неоснователно твърдението в жалбата, че в случая следва да намери приложение ТР № 1/ 2000 год. на ОСГК на ВКС, за възможността да се релевира за първи път възражение за изтекла погасителна давност и пред въззивната инстанция.

Неоснователно е и второто оплакване в жалбата за материална незаконосъобразност на постановеното решение. В случая действително страните са сключили договор за продажба в обикновена писмена форма, а не предварителен договор по чл.19/ ЗЗД (обстоятелството, че в екземпляра от 06.08.2004 год., подписите върху който са нотариално заверени на 06.08.2009 год. е посочено, че е сключен по чл. 19/ ЗЗД не го прави такъв), т.к. липсва основната характеристика на предварителния договор – обещание за продажба. От съдържанието на договора е видно, че страните са сключили договор за продажба, по силата на който купувача е платил цената, а продавача е предал владението на продадения имот, но т.к. продажбата на недвижим имот се извършва в нотариална форма, правилно районния съд е приел, че процесния договор е нищожен, поради което се дължи връщане на даденото по него. Отделно от това по делото не е спорно, че Р. е предприела принудителни мерки по връщане на имота в патримониума й, поради което и на това основание дължи връщане на цената за него.

Неоснователно е и третото оплакване за допуснато съществено процесуално нарушение във връзка с направеното и прието изменение на иска в частта за мораторната лихва. Не се споделя твърдението в жалбата, че за да е валидно, изменението в размера на иска следва да бъде направено в писмена форма. Чл. 100/ ГПК предвижда, че страните извършват процесуалните действия устно в съдебно заседание, а в писмена форма се извършват само тези извън съдебно заседание. В случая изменението в размера на иска за лихва е извършено в с. з., в присъствие на другата страна и няма основание да се твърди, че е допуснато съществено процесуално отношение, водещо до незаконосъобразност на решението, нито за разширително тълкуване на нормата на чл.100/ ГПК. Отделен е въпроса дали извода за основателност на иска по чл. 86 ал.1/ ГПК е законосъобразен, с оглед началния момент, от който длъжника изпада в забава по претенция по чл. 55 ал.1/ ЗЗД, при която няма законно определен или договорен срок за връщане, нито данни да е изпратена покана по чл. 84/ ЗЗД, но ЯОС не обсъжда този въпрос, т.к. е ограничен от посоченото в жалбата съгласно чл. 269/ ГПК, а довод за материална незаконосъобразност на решението в частта за мораторната лихва не е наведен от жалбоподателката Р..

Изложеното до тук позволява да се обобщи, че не са налице сочените във въззивната жалба основания за отмяна на постановеното решение. Като валидно, допустимо и правилно, то следва да се потвърди.

С оглед така посочения резултат основателно се явява искането за разноски само на ответницата по жалбата, поради което на същата следва да се присъдят такива в размер на 250 лв.

Водим от горните съображения и на основание чл. 271/ ГПК, Ямболският окръжен съд





Р Е Ш И :





ПОТВЪРЖДАВА решение № R- 551/ 08.10.2010 год., постановено по гр. дело № 1736/ 2010 год. по описа на Ямболския районен съд.

ОСЪЖДА Й. П. Р. *** с ЕГН ********** да заплати на С.А.М. *** с ЕГН ********** сумата 250 лв.( двеста и петдесет лева) направени по делото разноски за тази инстанция.

РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно обжалване в едномесечен срок от връчването му на страните, пред В К С на Р България.





ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1





2.

[rusema]

КОЛЕГИ, НАПРАВЕНОТО ОТ НАС ВЪЗРАЖЕНИЕ ЗА ПОГАСИТЕЛНАТА ДАВНОСТ В ПРЕДПОСЛЕДНО ЗАСЕДАНИЕ ЗА НАША ИЗНЕНАДА БЕШЕ УВАЖЕНО. .......... ИСКАЙ И ЩЕ ТИ СЕ ДАДЕ ...........ДЕЛОТО Е ВИСЯЩО В ПОС. Не мога да прикачвам текстове, за което съжалявам и моля за извинение.

Р Е Ш Е Н И Е

гр. П., 19.05.2011 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА


П.СКИ РАЙОНЕН СЪД, ГО, XIIІ-ти състав, в открито съдебно заседание на 19.04.2011 г., в състав:

РАЙОНЕН СЪДИЯ: ХРИСТО СИМИТЧИЕВ

при секретаря Мария Христова, като разгледа докладваното от съдията гр.д. № 11245/**** г. по описа на същия съд, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е образувано по искова молба от „ЕВН България Топлофикация”ЕАД, гр.П., с ЕИК 115016602, против П.С.М., ЕГН:**********, съдържаща искане да бъде признато за установено по отношение на ответника, че дължи на и. сумата от 922,04 лв, от които главница в размер на 670,71 лв, представляващи стойността на доставена от ищцовото дружество по партидатата на ответника, отнасяща се за обект в гр.П., Ж.К.Т., бл.***, ет.**, ап.**, топлинна енергия за периода 01.04.****.-30.04.****г., както и обезщетение за забавено плащане на главницата в размер на 251,33 лв за периода 01.06.****. – 20.05.****г., съгласно представената с исковата молба подробна справка за доставена енергия през исковия период и начислени обезщетения за забавено плащане на дължимите главници, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК в съда – 21.05.****г. до окончателното й изплащане.
В ИМ се поддържа, че ищцовото дружество е единственото, което притежава лицензия по чл.43, ал.2 ЗЕ за производство и пренос на топлинна енергия на територията на гр.П., която дейност се осъществява при публично известни общи условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди, одобрени от ДКЕВР, съгласно раздел ІІ на които, дружеството е длъжно да доставя в абонатните станции на сградите топлинна енергия за отопление и горещо водоснабдяване. Посочва се, че ответникът е клиент на ищцовото дружество с №1000808252 и на основание чл.153, ал.1 от ЗЕ, в качеството си на собственик на топлоснабден имот, находящ се в гр.П., Ж.Р.Т., бл.2, вх.В, ап.8 е потребител на топлинна енергия. Съгласно чл.34, ал.1 от Общите условия на ищцовото дружество, в това си качество ответникът е длъжен да заплаща дължимите месечни суми за доставената му топлинна енергия в 30 –дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят. При неизпълнение на това си задължение, на основание чл.34, ал.1 от Общите условия на „ЕВН България Топлофикация”ЕАД, гр.П., ответникът дължи на топлопреносното дружество обезщетение за забава в размер на законната лихва от дена на забавата.
Ищцовото дружество поддържа, че в изпълнение на задълженията си по ЗЕ и Общите условия, е доставило на ответника топлинна енергия на обща стойност 670,71 лв за периода 01.04.****.-30.04.****г, която не е платена от ответника, който е изпаднал в забава след изтичане на срока за плащане съгласно чл.34, ал.1 от Общите условия на ищцовото дружество. В ИМ се твърди, че начислената на ответника топлинна енергия е доставена и разпределена в пълно съответствие с изискванията на ЗЕ и Наредбата за топлоснабдяването.
За събирането на горепосочените суми, от ищцовото дружество е подадено на 27.05.****г. заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК, по което е образувано ч.гр.дело №71**/10г. на ПРС, ХІІІ-ти с-в, по което е издадена против ответника заповед за изпълнение за горепосочените суми, както и за разноските по производството в размер на 125 лв. Тъй като от ответника е депозирано възражение в законоустановения срок, за ищцовото дружество е възникнал правен интерес от предявяване на иска за установяване съществуването на вземането си, за което е издадена горепосочената заповед за изпълнение по чл.410 ГПК.
Иска се да бъде признато за установено по отношение на ответника, че дължи на „ЕВН България Топлофикация”ЕАД, гр.П. сумата от 922,04 лв, от които главница в размер на 670,71 лв, представляващи стойността на доставена от ищцовото дружество по партидатата на ответника, отнасяща се за обект в гр.П., Ж.К.Т., бл.***, ет.**, ап.**, топлинна енергия за периода 01.04.****.-30.04.****г., както и обезщетение за забавено плащане на главницата в размер на 251,33 лв за периода 01.06.****. – 20.05.****г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК в съда – 21.05.****г. до окончателното й изплащане
Претендира се присъждане и на направените от ищцовото дружество деловодни разноски в настоящото производство, включващи платени държавни такси, депозити за ВЛ и юрисконсултско възнаграждение по чл.78, ал.8 ГПК.
В срока за отговор по чл. 131, ал. 1 ГПК, ответникът е депозирал такъв, с който оспорва иска. Признава, че е собственик на топлоснабдения имот, но посочва, че през 1997г., с писмено заявление, се е отказал от ползването на топлинна енергия за отопление и потребява единствено ТЕ за битова гореща вода. Твърди, че няма непогасени задължения към ищцовото дружество, тъй като претендираните вземания са погасени в хода на заведените срещу него изпълнителни дела №****/****г. и №****/****. на СИС при ПРС.
С молба от пълномощника му, приета в с.з. на 04.04.2011г.,, се възражение, че вземанията на ищцовото дружество са погасени по давност.[/b][/u][/u]
Съдът намира, че исковата молба е редовна, а предявеният иск - допустим. Със същата се предявени обективно съединени искове с правна квалификация чл. 124, ал.1 във вр. с чл. 422, ал.1 от ГПК и чл.86 ЗЗД, които са допустими. Като взе предвид становищата и възраженията на страните в съвкупност със събраните по делото доказателства, съдът прие за установено следното:
Не е спорно обстоятелството, че „ЕВН България Топлофикация”ЕАД, гр.П., с ЕИК 115016602, е единственото дружество, което притежава лицензия по чл.43, ал.2 ЗЕ за производство и пренос на топлинна енергия на територията на гр.П.. Не е спорно и че ответникът е собственик на топлоснабдения имот, за който се отнасят претенциите на и.. Ответникът признава и обстоятелството, че през исковия период е потребявал само битова гореща вода (БГВ).
От заключението на СТЕ се установява, че през процесния период 01.04.****. – 30.04.****г., абонатната станция, обслужваща бл.*** в ж.к. Т. е работила, като е подавала ТЕ за отопление и/или БГВ до **.09.2007 г. и само ТЕ за отопление през отоплителните сезони след тази дата. В ап. ** на бл.*** през процесния период е ползвана само ТЕ за БГВ до **.09.07 г. Разпределението на ТЕ за БГВ е извършвано по разхода за гореща вода, измерван с водомер. В имота не са монтирани средства за дялово разпределение на ТЕ на отоплителни тела и не е ползвана ТЕ за отопление през процесния период. Съгласно заключението количеството ТЕ, разпределно в имота за процесния период е общо 7,**** мвт/ч, в това число 2,16** мвт/ч. ТЕ, отдадена от сградната инсталация и 5,**** мвт/ч. ТЕ за БГВ. Според заключението, няма разлика между действителното консумирано количество ТЕ и цена мощност и начисленото от „ЕВН България Топлофикация” ЕАД, гр. П., а начинът на разпределение и начисляване на потребената от ответника ТЕ съотвества на специалната методика за разпределение и начисляване на разходите за ТЕ съгласно действащите през процесния период нормативни актове.
Съгласно заключението на назначената съдебно-счетоводна експертиза, стойността на ТЕ, посочена за потребена от ответника по заключението на СТЕ по абонатен номер 19**2 за периода 01.04.**** год. до 30.04.**** год. е общо 614.15 лева. Лихвата за забава върху сумите за ТЕ до 20.05.**** г. възлиза на 226.34 лв, а разноските по изпълнителното производство на 125 лв.
И двете заключения не са оспорени от страните, а съдът ги кредитира като обосновани и компетентно изготвени.
По искане от пълномощника на ищцовото дружество е допусната допълнителна ССчЕ, съгласно заключението на която, към датата на прилагане на минусови изравнителни сметки за доставена топлинна енергия през процесния период, ответникът е имал по-стари задължения към ищцовото дружество за главница за потребена ТЕ от 01.08.**** г. до 31.03.****., ведно с лихва за забава, на обща стойност 983.50лв. Общата стойност на посочените минусови изравнителни сметки за доставена ТЕ е 56.53 лв., с които са погасени част от по-старите задължения на ответника към ищцовото дружество. Стойността на ТЕ, посочена за потребена от ответника по заключението на СТЕ по абонатен номер 19**2 за периода 01.04.**** год. до 30.04.**** год., без да се вземат предвид минусовите изравнителни сметки, е общо 670,71 лева. Лихвата за забава върху сумите за ТЕ до 20.05.**** г. възлиза на 252.10 лв, а разноските по изпълнителното производство на 125 лв.
Съгласно т.42 от ДР на Закона за енергетиката, "Потребител на енергия или природен газ за битови нужди" е физическо лице - собственик или ползвател на имот, което ползва електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за домакинството си. Според чл. 153, ал.1 от ЗЕ, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са потребители на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение по чл. ***, ал. 1, т. 3 ЗЕ на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинна енергия при условията и по реда, определени в съответната наредба по чл. 36, ал. 3. Собственик по смисъла на ЗС на топлоснабден имот и титуляр по партидата на адрес при ищцовото дружество гр.П., Ж.К.Т., бл.***, ет.**, ап.**, с абонатен №19**2 действително е ответникът по делото П. Сточнов М., който не оспорва това обстоятелство. Ето защо, следва да се приеме, че ответникът е потребител на услугите, предоставяни от ищцовото дружество по см. на ЗЕ – тоест, установява се наличие на валидно облигационно правоотношение между него и ищцовото дружество през процесния период с предмет доставка на топлинна енергия за битови нужди.
С оглед заключенията на СТЕ и ССчЕ, следва да се приеме за установено, че за периода 01.04.****. – 30.04.****г, в обекта на ответника е доставена топлинна енергия на обща стойност614.15 лева. Лихвата за забава върху сумите за ТЕ до 20.05.**** г. възлиза на 226.34 лв, а разноските по изпълнителното производство на 125 лв.
Съдът намира, че е ирелевантно по настоящото дело установеното от заключението допълнителна съдебно-счетоводна експертиза наличие на стари задължения на ответника към датата на прилагане на минусови изравнителни сметки за доставена топлинна енергия през процесния период, с които минусови изравнителни сметки са погасени част от по-старите задължения на ответника към ищцовото дружество. Предметът на установяване по делото е определен от и. с ИМ и касае действителното количество и стойността на доставената в обекта на ответника ТЕ през процесния период. В ИМ не са наведени други твърдения, на които да се основава дължимостта на претендираните от и. суми за доставена ТЕ и по конкретно – че е извършено прихващане на стойността на ТЕ по отрицателните изравнителни сметки (т.е. стойността на начислената в повече от реално потребената от ответника ТЕ) със стари задължения на ответника за предходен период. Ето защо, при постановяване на решението, ще се вземат предвид установените с основното заключение на ССчЕ стойности на доставените в обекта на ответника количества ТЕ, изчислени на база заключението на СТЕ, съгласно което количеството на реално доставената в обекта на ответника ТЕ през процесния период е общо 7,**** мвт/ч, от които 2,16** мвт/ч. ТЕ, отдадена от сградната инсталация и 5,**** мвт/ч ТЕ за БГВ, на обща стойност 614.15 лева. Съответно, съгласно ССчЕ, лихвата за забава върху сумите за ТЕ до 20.05.**** г. възлиза на 226.34 лв.
При лежаща върху ответника доказателствена тежест, същият не е представил доказателства, че е погасил задълженията си за доставената в обекта му топлоенергия през процесния период. Недоказано се явява възражение му с отговора, че в хода на заведени изпълнителни дела ****/****г. и ****/****., е погасил задължения към ищцовото дружество, касаещи процесния период. Действително, по делото са представени 3 бр. платежни нареждания – от 20.11.****г. за сумата от 669,40 лв, от 22.12.****г. за сумата от 262,20 лв и от 18.02.****г. за сумата от 279,33 лв, с които въпросните суми са преведени по сметка на ДСИ при ПРС по изп.дело №****/****. на основание наложен запор върху възнаграждението на ответника, но не се установи, че с тези суми са погасени задължения на ответника към ищцовото дружество и то за процесния период.
[u]Възражение за изтекла по отношение на вземанията на и. кратка 3 год. погасителна давност, направеното от пълномощника на ответника, в предпоследното с.з. е своевременно, тъй като макар и да не е направено с отговора, то има характер на материално-правно възражение за преклудиране правото на кредитора да предприеме съдебно установяване/реализиране на вземането си, а не касае конкретните фактически твърдения на и., на които е основан иска му, възражения във връзка с които могат да се направят най-късно с отговора съгласно чл.133 ГПК. Но най-вече, съгласно ТР 1/**** от 04.01.**** по гр.дело №1/****г. на ОСГК на ВКС, което е действащо и задължително за съдилищата, възражението за изтекла погасителна давност може да се направи до приключване на устните състезания пред въззивната инстанция, за да се избегне преклудиращото действие на СПН по отношение на това отбранително средство.[/u]
По същество, възражението за изтекла погасителна давност на ответника е частично основателно. Съдът намира, че процесните вземания имат периодичен характер, поради което, по отношение на тях е приложима кратката 3-годишна давност по чл.111 ЗЗД – налице са повтарящи се през определен период от време еднородни задължения, с посочен в Общите условия на и.падеж.. Тъй като искът за установяване на вземането на ищцовото дружество по отношение на ответника се счита предявен от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК – 21.05.****г., то погасени по давност се явяват вземанията на и. за доставена топлинна енергия, възникнали преди 21.05.****. Тоест, това са начислените на ответника суми за периода от 01.04.****. до 20.05.****. вкл., в общ размер на 292,98 лв, ведно с лихвите за забава върху тези суми, изчислени в заключението на ССчЕ за периода от настъпването на падежа на всяка от тях съобразно общите условия на и. до 20.05.****г., в общ размер на 136,61 лв, които, по изложените по-горе съображения, следва да се приеме, че не се дължат от ответника, тъй като вземанията на и. за тях са погасени по давност.
Съответно, за разликата над 292,98 лв до сумата 614,15 лв , представляваща установената по делото обща стойност на реално доставената в обекта на ответника през ТЕ съобразно заключението на ССчЕ - т.е 321,** лв, както и за разликата над 136,61 лв до сумата от 226,34 лв, представляваща лихви за забава върху сумата от общо 321,** лв за периода 01.07.****. – 20.05.****г. - т.е 89,73 лв, погасителната давност не е изтекла, тъй като е прекъсната с подаването на заявлението по чл.410 ГПК на 21.05.****г., поради което исковете на „ЕВН България Топлофикация”ЕАД в тази част се явяват основателни и доказани.
Ето защо, следва да бъде признато за установено по отношение на П.С.М., ЕГН:**********, че дължи на „ЕВН България Топлофикация”ЕАД сумата от сумата 321,** лв, представляваща стойността на доставена от ищцовото дружество в обект в гр.П., Ж.К.Т., бл.***, ет.**, ап.**, собственост на ответника, топлинна енергия за периода 21.05.****. – 30.04.****г., както и обезщетение за забавено плащане на главницата в размер на 89,73 лв за периода 01.07.****. – 20.05.****г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК в съда – 21.05.****г. до окончателното й изплащане. За разликата над 321,** лв до пълния предявен размер на претендираната стойност на доставената в обекта на ответника през периода 01.04.****. – 30.04.****г. от 670,71 лв, както и за разликата над 89,73 лв до пълния предявен размер на лихвите за забава от 251,33 лв, исковете на „ЕВН България Топлофикация”ЕАД ще се отхвърлят като неоснователни и недоказани.
При този изход на делото, на страните не следва да се присъждат разноски, тъй като се погасяват по съразмерност.
Мотивиран от горното, съдът

Р Е Ш И :

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на П.С.М., ЕГН:**********, че дължи на „ЕВН България Топлофикация”ЕАД сумата от сумата 321,** лв, представляваща стойността на доставена от ищцовото дружество в обект в гр.П., Ж.К.Т., бл.***, ет.**, ап.**, собственост на ответника, топлинна енергия за периода 21.05.****. – 30.04.****г., както и обезщетение за забавено плащане на главницата в размер на 89,73 лв за периода 01.07.****. – 20.05.****г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК в съда – 21.05.****г. до окончателното й изплащане, като ОТХВЪРЛЯ исковете на „ЕВН България Топлофикация”ЕАД против П.С.М., ЕГН:********** за разликата над уважения размер от 321,** лв до пълния предявен размер на претендираната стойност на доставената в обекта на ответника през периода 01.04.****. – 30.04.****г. от 670,71 лв, както и за разликата над уважения размер от 89,73 лв до пълния предявен размер от 251,33 лв на лихвите за забава върху претендираната стойност на доставената в обекта на ответника през периода 01.04.****. – 30.04.****г. от 670,71 лв.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд - П. в двуседмичен срок от връчването му на страните.


РАЙОНЕН СЪДИЯ:/п/
Христо Симитчиев

ВЯРНО С ОРИГИНАЛА!
СП

[palimsest]

ХІІІ-състав гледат приоритетно заповедни и поради което са забравили исковия процес. ТР не вАжи.

[Гост.]

Молете се и ОС да е на същото мнение, при все да има съдебни актове на ВКС в обратен смисъл, защото делото ви няма да стигне до тях- малък ви е интереса...

А, че има различни становище, нямам спор, но посоченото ТР е било валидно, когато втората инстанция не бе в положението, в което е по ГПК действащ.
Няма изобщо да коментирам факта, че и същото ТР е по ГПК отм., когато правният смят бе различен.
Сега?- мога да залея темата с актове точно в обратния смикъл- възражението е процесуален способ... и прочее, да не продължавам.

Ами, вярно е- от съд всичко се иска, пък каквото даде( понякога са щедри)

[palimsest]

Решението е постановено по реда на чл.290 ГПК, поради което представлява задължителна за съдилищата практика на ВКС – т.2 на ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в публично заседание на двадесети септември през две хиляди и десета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: таня Райковска
ЧЛЕНОВЕ: Дария Проданова
Тотка Калчева

при секретаря К. А., след като изслуша докладваното от съдия К., т.д.№ 1068 по описа за 2009г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на “Топлофикация – Враца” Е., гр.Враца срещу решение № 598/28.09.2009г., постановено по гр.д.№ 506/2009г. от Врачанския окръжен съд, с което е отменено решение от 25.05.2009г. по гр.д.№ 328/2009г. на Врачанския районен съд в частта, с която са уважени предявените от “Топлофикация – Враца” Е. искове за признаване за установено, че К. И. К. дължи на топлопреносното дружество сумата от 2582.44 лв. за неплатена топлинна енергия за периода от 31.01.1998г. до 31.10.2008г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 22.12.2008г., сумата от 1161.39 лв., представляваща лихва за забавено плащане за периода от 28.02.1998г. до 30.11.2008г. и разноски от 275 лв., до размер на вземането от 1951.28 лв. /представляващо 987.87 лв. – дължима сума за топлинна енергия и 804.68 лв. законна лихва върху нея/ и е признато за установено, че К. И. К. не дължи сумата от 1792.55 лв., от която 987.87 лв. за неплатена топлинна енергия и от 804.68 лв. за лихви за забава за периода от 28.02.1998г. до 30.10.2005г.
Касаторът поддържа, че решението е неправилно, като постановено в нарушение на процесуалните правила – чл.133 ГПК и на материалния закон – чл.111, б.”в” ЗЗД. Моли същото да се отмени и да му се присъдят разноските по делото.
Ответникът К. И. К., гр.Враца оспорва жалбата.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, І отд., за да се произнесе съобрази следното:
Производството по делото е било образувано по иск, предявен на основание чл.124, ал.1 ГПК вр. чл.415, ал.1 ГПК, след постъпило възражение по чл.414, ал.2 ГПК, за признаване за установено, че се дължат суми по издадена заповед за изпълнение.
За да постанови решението в обжалваната част въззивният съд е приел за основателно възражението на длъжника за погасяване на вземането по давност съгласно чл.111, б.”в” ЗЗД. Решаващият състав е изложил съображения, че по силата на т.6 от ТР № 1/2000г. на ОСГК на ВКС, което не е изгубило значението си, възражението за погасителна давност може да се заяви за първи път пред въззивната инстанция, за да се избегне преклудиращото действие на силата на присъдено нещо.

С определение № 420/31.05.2010г. по т.д.№ 1068/2009г. ВКС, ТК, І отд. допусна касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК за произнасяне по въпроса: В кой момент се преклудира правото на ответника да направи възражение за погасяване на вземането по давност?
Според касатора с изтичането на срока за отговор на исковата молба, по силата на чл.133 ГПК, се преклудират възраженията, по които съдът не се произнася служебно, а следва да бъде сезиран изрично от ответника.
В случая, по заявление на “Топлофикация – В., на 06.01.2009г., Врачанският районен съд е издал заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК. В срока по чл.414, ал.2 ГПК длъжникът К. И. К. е подал възражение срещу заповедта за изпълнение, в което изрично е направил възражение за погасяване на част от вземанията по давност на основание чл.111, б.”в” ЗЗД.
Кредиторът е предявил иска по чл.124 вър. с чл.415, ал.1 ГПК и на 18.02.2009г. ответникът е получил препис от исковата молба, като съдът му е указал, че може да подаде отговор по реда на чл.131 ГПК. С определение 02.04.2009г. Врачанският районен съд е приел и приложил към делото ч.гр.д.№ 7/2009г., в което се намира и възражението на длъжника по чл.414, ал.1 ГПК.
В първоинстанционното производство ответникът не е представил отговор на исковата молба, не се е явил в откритото съдебно заседание и не е взел становище по иска. Позоваването на изтеклата давност с препращане към възражението по чл.414 ГПК е направено във въззивната жалба.

По поставения процесуален въпрос по реда на чл.280, ал.1, т.3 ГПК:
Съгласно чл.133 ГПК когато в установения срок по чл.131, ал.1 ГПК ответникът не подаде писмен отговор, не вземе становище, не направи възражения, той губи възможността на упражни тези права по-късно. По заявено възражение за давност съдът не се произнася служебно – чл.120 ЗЗД, поради което това възражение е от категорията на процесуалните права, които се преклудират, ако не са упражнени в срока по чл.131, ал.1 ГПК.
Разпоредбата на чл.131, ал.2 ГПК определя реквизитите на писмения отговор на ответника, както и изисква изчерпване на възраженията срещу иска и обстоятелствата, на които те се основават. От друга страна, преклудирането на процесуалните права на ответника настъпва с изтичане на срока за отговор, но нормата на чл.133 ГПК не въвежда императивно правило, че възраженията на ответника срещу иска следва да се заявят единствено под формата на писмен документ, назован отговор на исковата молба и с необходимото съдържание по чл.131, ал.2 ГПК. Основание за този извод е направеното от законодателя изброяване на начините, които ответникът би могъл да се упражни правата си, за да не настъпи преклузията по чл.133 ГПК – писмен отговор, становище, възражения, оспорвания, представяне на доказателства и др. Писменият отговор представлява възможност, която внася яснота в процесуалната позиция на ответника, но не въвежда забрана възраженията или становищата да се заявят и съответно да се зачетат от съда и ако не отговарят на формалните изисквания по чл.131, ал.2 ГПК, но при спазване на срока по чл.131, ал.1 ГПК.
В този смисъл, правото на ответника да направи възражение за погасяване на вземането по давност се преклудира с изтичане на срока за отговор на исковата молба по чл.131, ал.1 ГПК.
Исковото производство по чл.124 ГПК вр. чл.415 ГПК е инициирано от постъпилото от длъжника в заповедното производство възражение по чл.414 ГПК срещу издадената заповед за изпълнение. Законодателят не изисква обосноваване на възражението, за да бъдат предприети от съда и от заявителя действията по чл.415 ГПК, но длъжникът разполага с правото да изложи конкретно становище и възражения за недължимост на присъдената парична сума не се дължи.
Възражението по чл.414, ал.1 ГПК, в което длъжникът се позовава на последиците на изтеклия давностен срок, е адресирано до съд и ако същото е приложено по образуваното исково производство по установителния иск на кредитора, то съдът следва да се счита за сезиран с искане за произнасяне по възражение, че сумата по издадената заповед не се дължи поради погасяване на вземането по давност. В тази хипотеза, възражението по чл.414, ал.1 ГПК е приобщено към делото и е направено по време преди да е изтекъл срокът за отговор на исковата молба по чл.131, ал.1 ГПК.

По тези съображения настоящият състав на ВКС, ТК, І отд. дава следния отговор на поставения въпрос по чл.280, ал.1 ГПК: Правото на ответника да направи възражение за погасяване по давност на вземането, предмет на иска, се преклудира с изтичане на срока за отговор на исковата молба по чл.131, ал.1 ГПК. Ако длъжникът в заповедното производство и ответник по установителния иск по чл.124 вр. чл.415 ГПК се е позовал изрично на погасяване на вземането по давност във възражението по чл.414, ал.1 ГПК, и това възражение е приобщено към исковото производство, то съдът следва да се произнесе относно давността, дори и ответникът да не е подал писмен отговор на исковата молба по чл.131, ал.2 ГПК. Преклузията по чл.133 ГПК на правото да се иска от съда да зачете последиците на изтеклия давностен срок, не настъпва само ако възражението на длъжника в заповедното производство по чл.414 ГПК е приложено по делото, образувано по иск с правно основание чл.124 вр. чл.415 ГПК.

По същество на касационната жалба.
Неоснователно е оплакването на касатора за допуснато съществено процесуално нарушение на нормата на чл.133 ГПК. Аргументацията на окръжния съд за допустимост на възражението за давност неправилно е основана на разрешението, дадено в т. т.6 от ТР № 1/2000г. на ОСГК на ВКС. Тълкувателното решение е постановено при действието на ГПК от 1951г., отменен с ГПК в сила от 01.03.2008г. Н. процесуален закон предвижда преклудиране на възражението за погасителна давност до изтичане на срока за отговор на исковата молба, т.е. в първоинстанционното производство, поради което т.6 на ТР №1/2000г. е изгубило значението си и не би могло да се приложи по аналогия. Независимо от това, крайният резултат от решаващата дейност на въззивния съд е правилен. В съответствие с отговора на поставения от касатора въпрос, въззивният съд е разгледал възражението за давност на ответника по иска. Възражението на длъжника по чл.414, ал.1 ГПК е приложено в исковото производство, поради което правото на ответника да се позове на последиците от изтичане на давностния срок не е преклудирано съгласно чл.133 ГПК.
Неоснователно е касационното оплакване на нарушаване на нормата на чл.111, б.”в” ЗЗД. Според касатора вземането за заплащане на стойността на консумираната енергия за отопление и битово горещо водоснабдяване се погасява с изтичането на общия петгодишен давностен срок по чл.110 ЗЗД.
С Решение № 168/22.12.2009г. по т.д.№ 408/2009г. на ВКС, ТК, ІІ отд. и Решение № 14/10.09.2010г. по т.д.№ 378/09г. на ВКС, ТК, ІІ отд. е прието, че този вид задължения са за периодично плащане, поради което се погасяват съгласно чл.111, б.”в” ЗЗД с изтичането на тригодишна давност от падежа, определен в Общите условия. Решенията са постановени по реда на чл.290 ГПК, поради което представляват задължителна за съдилищата практика на ВКС – т.2 на ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС. Въззивният акт съответства на тълкуването на закона, дадено от ВКС, и се явява правилен и законосъобразен.
По тези съображения не са налице основанията по чл.281, т.3 ГПК за отмяна на обжалваното въззивно решение и същото следва да се остави в сила съгласно чл.293, ал.1, пр.1 ГПК.
Право на разноски за настоящото производство има ответникът, но не са представи доказателства за направени такива, както и списък по чл.80 ГПК, поради което не се присъждат.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд



Р Е Ш И :


ОСТАВЯ В СИЛА решение № 598/28.09.2009г., постановено по гр.д.№ 506/2009г. от Врачанския окръжен съд.
Решението е окончателно.


ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.